Бренда Джойс
Играта
ПРОЛОГ
Уайтхол, 1562
Кралицата беше изнервена. Обградена от две дузини от своите любими и най-близки придворни, всички до един облечени в коприна и брокат, тя очакваше тан О’Нийл.
Беше много млада — още не бе навършила трийсет — и управляваше едва от четири години. Интуицията й подсказваше, че нейните съветници са прави и че Ирландия трябва да бъде покорена… но това изглеждаше огромна и безнадеждна задача. Ирландските лордове бяха варвари, погълнати от дребнави вражди и кървави схватки и все още отдадени всецяло на своята древна келтска култура. А О’Нийл беше най-ужасният от всички тях. И все пак сега дивият ирландски вожд — един от нейните най-непримирими врагове — най-после идваше да се преклони пред кралската й воля, да коленичи пред нея.
Кралицата изглеждаше великолепно, а и бе всеизвестен факт, че е доста привлекателна. Деколтето на брокатената й рокля беше квадратно и дълбоко изрязано, но над него огромна яка обрамчваше изваяното й сякаш от слонова кост лице. Мрежа от обръчи, толкова модни напоследък, придържаше полите на дрехата красиво разтворени, а към самата тъкан бяха пришити хиляди дребни бели перли. Златна верига, инкрустирана с перли и рубини, опасваше вместо колан тънкия й кръст. На шията си Елизабет носеше масивна златна огърлица с висящ рубин; рубини проблясваха и по обеците й. Сърцевидната й шапчица беше от черна коприна, бродирана със златни нишки и перли. Макар и само на трийсет години, макар и изнервена заради предстоящата среща с Шон О’Нийл, кралицата имаше властно и решително изражение, изключителна осанка и изобщо, изглеждаше като стопроцентов монарх.
Придворните й, от своя страна, носеха одежди, приказни почти като тези на своята господарка. Нагиздени в пъстри жакети с широки подплънки на раменете и разрязани ръкави, в стегнати панталони с нарочно уголемени предници; с пръстени, украсени със скъпоценни камъни и дълги златни огърлици, те приличаха на бляскаво и пищно море. А точно до своята кралица стояха тримата й любими съветници: братовчед й Том Бътлър, граф на Ормънд; сър Уилям Сесил — държавен секретар и Робин Дъдли — Управител на кралските конюшни.
Изведнъж придворните се размърдаха и зашушукаха. Елизабет чу шума навън и си помисли: боже мой, не мога да повярвам… най-накрая тан О’Нийл се подчинява!
Не, не тан О’Нийл, поправи се тя. Граф Тироун. Той идваше, за да признае върховенството й, да приеме английска титла, да стане част от английското кралство. Сър Хенри Сидни, комендантът на нейните войски в Ирландия, я бе убедил, че единственият начин дивите ирландци да бъдат цивилизовани, е приемане на тяхната капитулация и потвърждаване на властта им. Принудете ги да се предадат, беше казал той, после им гарантирайте правата върху техните земи, но с английски титли, привилегии и задължения. Събраното множество пое дъх.
Елизабет пое дъх.
Тан О’Нийл се бе появил. Висок близо два метра, едър и набит, той носеше къса шафранена наметка, обшита с хермелин и придържана около раменете му от странна, явно келтска катарама. Под наметката беше облечен само с груба, тъмна, дълга до коленете туника. Прасците, глезените и ходилата му бяха голи. Тежкият му колан беше обкован със злато. В него беше запасан огромен меч, а между гънките на дрехата му проблясваше дълъг, страховит ирландски кинжал. На лявото си рамо О’Нийл носеше ирландска бойна брадва, която изглеждаше почти двуметрова.
Зад него вървяха дванайсет боси мъже с обръснати глави, които бяха почти толкова високи и яки, колкото и самия тан О’Нийл. Те също носеха бойни брадви, но облеклото им се състоеше само от старомодни метални ризници, върху които бяха наметнати вълчи кожи.
Придворните уплашено отстъпиха встрани, към стените на залата. Елизабет усети, че се изпотява. Ако тан О’Нийл се разгневеше и ако наистина бе толкова кръвожаден, колкото се говореше, всички присъстващи без съмнение щяха да бъдат избити до крак.
Внезапно залата се разтърси от оглушителен рев и тан О’Нийл се хвърли по очи в краката на Елизабет.
Кралицата стреснато подскочи. Ормънд и Дъдли пристъпиха едновременно пред нея, за да я защитят и посегнаха към парадните си шпаги. Но Елизабет бързо се успокои, защото си даде сметка, че това бе просто някакъв древен, варварски обичай, по който ирландецът изразяваше подчинението си пред нейната власт. Ала О’Нийл бе започнал да бълва порой от нечленоразделни звуци. Нима беше луд? Тя хвърли въпросителен поглед към Робин Дъдли.
— Говори на келтски, дивакът му с дивак — измърмори Дъдли. Орловото му лице започваше да възвръща цвета си. — Навярно иска да ни стресне с това представление. Знам много добре, че езикът му се справя с английските думи с необичайна лекота. — Той се намръщи. — Подобни номера са напълно в стила на този велик злосторник. Но какво се стреми да постигне?