Лиъм седеше на тежката, осеяна с резки дървена маса. Сам. На един стол до камината седеше Макгрегър и свиреше тихо с гайдата си нежна мелодия. Момчето, Ги, се бе свило върху коленете на Макгрегър. По слабото му, унесено лице играеха отблясъци от огъня. Музиката бе успокояваща, но Лиъм бе по-неспокоен от когато и да било. Дните се нижеха бавно, зейнали от празнота. Как, за бога, би могъл да живее дори още само ден тук, след като се чувстваше така, сякаш всеки миг ще изскочи от собствената си кожа! Често се бе оказвал принуден да стои на острова заради бурните ветрове, но никога досега не бе мразил толкова силно това усещане.
Лиъм внимателно разгъна писмото и отново го зачете. Беше от майка му, Мери Стенли, и бе изпратено преди две седмици. Когато му се случеше да слезе по някаква работа на английска земя, Лиъм винаги се отбиваше при нея, но последният път не бе го сторил. На практика не беше виждал майка си от половин година, което бе твърде непочтително от страна на един любящ син.
Скъпи мой сине, Лиъм, пишеше тя, както винаги, всички мои мисли са насочени към теб. Вярвам, че всичко при теб е наред, че Бог се грижи да бъдеш жив и здрав. Скъпи мой, моля те, пази се добре. Помни, че ако нещо се случи с теб, няма да мога да го понеса.
Чух последните слухове за теб и, честно казано, изобщо не бях изненадана, като се имат предвид многото разговори, които сме водили. Трябваше да се досетя, че това рано или късно ще се случи. Но да похитиш лейди Катрин Фицджералд в открито море, сякаш си някакъв зъл пират, като баща си?!
Обични ми Лиъм, знам, че ти си различен от Шон, че никога не би могъл да бъдеш толкова зъл и жесток като него. Но се говори, че Катрин много приличала на майка си, която някога беше графиня на Ормънд и Дезмънд. Прекрасно си спомням Джоан. Тя беше нещо много повече от красива — беше необикновено силна и умна жена. Ако дъщеря й наистина много прилича на нея боя се, че сблъсъкът между нейната и твоята воля ще бъде тежък. Скъпи Лиъм, внимавай с това момиче. Не говоря само за политика, а за много, много по-важни неща.
Помни също и това, че Джоан беше добра и към двама ни, когато ти бе само пеленаче. Измежду всички дами, с които общувах тогава, в онези тъжни, но и радостни дни (ти беше моята радост), тя бе една от малкото, които не се отнасяха жестоко с мен, които станаха мои приятелки. Знам, че не би наранил нейната дъщеря, Лиъм, не и преднамерено. А и разбирам защо си я отвлякъл по такъв начин. Само бъди сдържан, скъпи мой, ако, както подозирам, искаш да я спечелиш.
Надежда трепти в гърдите ми, заедно с любовта, която изпитвам към теб.
Лиъм четеше писмото може би за десети път. И се срамуваше. Не му се случваше често да размишлява за житейския си път със съжаление, защото само глупаците се занимават с онова, което не може да бъде променено. И въпреки че Мери никога не го беше упреквала открито за пиратския му начин на живот, Лиъм знаеше, че тя тайно се надява някой ден синът й да се превърне в истински, почтен английски джентълмен. Но това бяха напразни, неосъществими мечти. Той бе наясно кой и какъв беше баща му, а Катрин несъмнено никога нямаше да забрави това. Беше роден извън света на Англия, но и извън света на Ирландия и тъкмо този факт го бе тласнал в открито море. Мери знаеше това не по-зле от самия него.
Лиъм сгъна писмото много внимателно, прибра го в малко ковчеже, прилично на онези, в които жените обичат да държат своите бижута, и заключи катинара. Носеше ключа на пояса си. После взе ковчежето и го постави върху една от лавиците до стената.
Вместо да се върне на масата, Лиъм започна нервно да крачи напред-назад из салона. Преди, когато се сблъскаше с празнотата на живота на острова, поне му се налагаше да се бори единствено със себе си. С това той можеше да се справи. Но сега… Сега където и да отидеше, накъдето и да погледнеше, виждаше образа на една огненокоса изкусителка. Дори майка му пишеше за нея.
Той си припомни твърдия отказ на Катрин да се омъжи за него и лицето му потъмня — едновременно от гняв и унижение. Знаеше, че е твърде горд, за да я моли да промени решението си или дори за да се опита да я накара да промени мнението си за него.
Лиъм се обърна с лице към камината, опитвайки се да овладее горещите си чувства. Сега Катрин беше в двореца, а в настоящия момент това не беше неподходящо място за нея. Играта се разгръщаше, макар че краят й още не се виждаше. Но край щеше да има. Само че Лиъм не бе сигурен дали когато се стигне до него, би взел Катрин за своя съпруга против волята й. Сега, когато вече я познаваше, не смяташе, че ще бъде способен да го направи. Но не можеше и да се откаже от нея, да не говорим пък да я остави в ръцете на друг мъж. От устните му се изтръгна проклятие, което разкъса тишината на каменния салон.