Сетне се обърна към нея и застана неподвижно. Беше облечен само в панталони и разгърдена туника. В погледа му трепкаше пламък, който Катрин познаваше твърде добре.
Макар че беше негова съпруга, по бузите й плъзна руменина. Джон продължаваше да я гледа. Катрин съумя да се усмихне едва-едва и въпреки студа, сковал тялото й, свали ръце от гърдите си. Очите й отново срещнаха очите на Джон и тя видя как погледът му се спуска към нейната гръд, после надолу, към мястото, където се сливаха бедрата й. През ума й налудничаво пробягна мисълта, че тази нощ Джон нямаше да копнее за Джулиет.
Това я накара да се почувства отвратена от себе си.
— Джон — поде тя, — искаш ли малко вино?
Преди обаче да получи отговор, откъм долния етаж се надигна страхотен шум. Джон, който тъкмо бе пристъпил към нея, се закова на място. Отдолу долетя мъжки крясък, последван от дрънчене, в което и двамата безпогрешно разпознаха звука на шпаги, преплетени в смъртоносна схватка.
Шумът се усили. Чуха се тежките стъпки на мъже, които тичаха нагоре по стълбите.
Джон се обърна проклинайки — беше почти без дрехи, без обувки и без шпага. Той се втурна към вратата и я отвори с трясък.
Катрин остана на мястото си като вкаменена.
А в стаята връхлетя Лиъм О’Нийл.
С окървавена рапира в ръка и с поглед, който я прониза. След по-малко от секунда острието на рапирата беше опряно в гърлото на Джон, принуждавайки го да отстъпи назад до стената. Шокирана, Катрин притисна с ръка устата си. Лиъм я погледна с жестока усмивка.
— Изглежда, че пристигам съвсем навреме.
Катрин зяпна.
Хок беше побеснял.
— Ще те убия.
— Как? — изсмя му се Лиъм. — Твоите неколцина подчинени трудно биха могли да ти окажат някаква помощ, пък и в момента са здраво завързани. Шпагата ти лежи на пода на салона, счупена собственоръчно от мен. Но ако желаеш да срещнеш смъртта, заповядай. С радост ще те изпратя.
Джон изръмжа и се хвърли напред. Рапирата проби кожата му и от гърлото му рукна кръв.
— Не! — изпищя Катрин и се втурна да спре двамата мъже.
Лиъм я изгледа безстрастно, сетне каза:
— Вземи я, Мак.
Макгрегър стоеше на вратата. Катрин дори не бе усетила кога се е появил. Когато той пристъпи към нея, тя започна да крещи. Ала нямаше къде да избяга. Шотландецът я хвана в мечешките си лапи.
В стаята влязоха още мъже. Лиъм им даде кратка команда и ръцете на Джон бяха грубо извити зад гърба му и оковани в стоманени белезници. Лиъм прибра рапирата си, сграбчи Джон за рамото и го блъсна на леглото. Един от мъжете му подхвърли друг чифт белезници. Лиъм га хвана и прикова с тях глезените на Джон към таблата на голямата спалня.
Хок дишаше тежко. Лицето му беше червено от гняв.
— Ще ми платиш за това.
До този момент Лиъм не бе преставал да се усмихва, сякаш цялата тази ужасяваща пиеса му доставяше неимоверно удоволствие. Но сега, когато се обърна с лице към Хок, усмивката беше изчезнала, а очите му святкаха като сребърни остриета.
— Тази нощ аз ще отнема нейната девственост, както трябваше да направя още преди месец в Уайтхол.
Хок се замята във веригите.
— Считай, че си мъртъв. Ще те преследвам и ще те убия. Мъртъв си.
— Тя е моя. Винаги е била моя. — Лиъм се обърна и Макгрегър, без да се нуждае от повече обяснения, пусна Катрин.
Сякаш едва сега осъзнала какво става, ръководена единствено от инстинктите си, тя се втурна към вратата — безполезна и глупава постъпка, защото там бяха хората на О’Нийл. Катрин изкрещя, когато мъжете препречиха пътя й, но никой от тях не я докосна. Тя се опита да се шмугне между двама въоръжени до зъби моряци. Напразно — по-лесно щеше да премине през каменна стена.
Тогава Лиъм сграбчи косата й изотзад и я дръпна рязко. Катрин изстена от болка. Тялото й се изопна. Приличаше на дива, необяздена кобила — дишаше тежко, но бе нащрек, готова всеки миг да скочи и да побегне. Лиъм започна бавно да навива косата й около китката си, като че ли изпитваше наслада от това да увеличава напрежението. Когато лицето му дойде до нейното, той се усмихна.
Катрин предугаждаше всички негови намерения. Искаше да се нахвърли яростно върху него, но Лиъм я държеше толкова здраво, че ако го стореше, той щеше да изтръгне косата й от корен. Затова тя не помръдна. Широко отворените й очи не се отделяха от неговите.
Внезапно той я пусна, преметна я през рамо и излезе от стаята. Катрин се опита да се освободи, но Лиъм я плесна по задника. Силно. Заболя я и тя се укроти. Очите й се напълниха със сълзи. Тя вдигна глава и срещна за последен път яростния поглед на Джон Хок. Прииска й се да можеше да го успокои. Защото в този поглед бе прочела не само гняв към Лиъм, но и тревога за нея.