О, господи! Тя сплете ръце. По бузите й се стичаха сълзи. Не го обичаше, не беше възможно да го обича. Той просто я бе направил своя робиня благодарение на секса, на силата си, на магнетизма си. Да, Катрин бе само негова робиня, но робите можеха да избягат от господарите си и тя трябваше да направи точно това.
Утре. След отплаването на кораба щеше да иде в селото и да вземе ковчежето с огърлицата от рубини и злато. За такава цена все щеше да се намери някой, който да й помогне да напусне острова… и Лиъм.
23.
Катрин се изкачваше с мъка по стръмната, камениста пътека към замъка на връщане от краткото си посещение в селцето. През ръката й бе преметната простата сива пелерина, която бе използвала, за да скрие самоличността си. Лиъм бе отплавал на зазоряване. Малко след това Катрин се бе измъкнала тичешком след една каруца през портите на замъка, преструвайки се на прислужница, защото на слугите бе позволено да влизат и излизат от замъка когато поискат.
Слънцето светеше ярко на синьото небе, изпъстрено с пухкави бели облаци. Но Катрин не изпитваше и половината от радостта, която би трябвало да изпитва в такъв хубав ден, при това ден, в който бе постигнала целта си. Да, беше намерила един моряк, който бе приел да й помогне да избяга в замяна на приказната скъпа огърлица.
Катрин проследи с поглед полета на един ястреб над замъка и си каза, че е щастлива. О, да, щастлива, щастлива като чучулига, защото след няколко дни от Белфаст пристигаше корабът с провизии, който със съдействието на моряка щеше сетне да я отведе в северна Ирландия.
Надяваше се, че дотогава Лиъм няма да се е върнал от пиратското си плаване.
Така тя щеше да избяга… и нямаше да го види никога повече.
Ядоса се на собствените си чувства. На неканените сълзи, които напираха в очите й, на мъката, която терзаеше душата й, на това, че я болеше — и то заради един проклет пират.
Трябваше да си тръгне, преди да се е случило немислимото. Преди да се е влюбила в него.
И трябваше да спре да се безпокои за това как ще бъде посрещната в Англия. Защото Катрин бе решила да се върне при Хок, който все още беше неин законен съпруг.
С разтуптяно още по-тревожно сърце тя видя в разпаленото си въображение как се изправя пред Джон, пред придворните, пред кралицата. Но те нямаше да знаят. Не биха могли да знаят. Да знаят, че в прегръдките на Лиъм Катрин се е държала по-отзивчиво, по-пламенно и по-сладострастно и от най-скъпоплатената и опитна куртизанка.
Ами баща й? От момента на отвличането си тя нито веднъж не се бе замисляла за него. Но сега се питаше как ли ще я приеме той. Може би Джералд щеше да е изпълнен с гняв и бащинско състрадание, задето е била похитена и обезчестена. А може би щеше да я укорява, задето не му се е подчинила напълно, задето е станала любовница, вместо съпруга на пирата.
— Катрин!
Катрин се стресна и се спря, доволна, че са отклонили вниманието й от обърканите й мисли. По пътеката откъм високите стражеви кули право към нея тичаше — или по-скоро летеше — Ги. Следваше го Макгрегър, но далеч по-бавно.
Катрин се насили да се усмихне лъчезарно.
— Здравей, Ги — махна му тя.
Момчето спря пред нея задъхано.
— Къде беше? Търсихме те навсякъде!
Като се стараеше да избягва погледа на Макгрегър, Катрин разроши гъстия, тъмен перчем на Ги.
— След като Лиъм замина, се почувствах самотна — излъга тя — и реших да се поразходя.
— Трябваше да ми кажеш да дойда с теб — запротестира Ги. — Капитанът нареди да се грижа да не ти се случи нищо лошо. Каза, че е мой дълг да те пазя.
— Лейди Катрин — намеси се Макгрегър, — моля ви, поискайте да ви придружа следващия път, когато решите да напуснете стенете на замъка.
Катрин стисна зъби и гневно го стрелна с очи.
— Да не би да смятате, че възнамерявам да избягам?
Шотландецът не отмести поглед, нито пък отговори.
Тя съжали за думите си.
— Няма начин да избягам от тук и вие го знаете — каза Катрин. — Но отказвам да стоя затворена под тази мрачна купчина камъни. — Тя мина покрай грамадния мъж и продължи нагоре по пътеката. Ги хукна след нея.
— Катрин!
— Да, Ги?
— Не си ли щастлива тук?
Гневът й се стопи. Внезапно й хрумна, че когато си отиде, момчето ще скърби за нея. Може би не трябваше да се сприятелява с него. Но Катрин обичаше децата, а и Ги бе прекрасен малчуган. Като подбираше внимателно думите си, тя каза:
— Ги, не се чувствам нещастна тук. Но приятелите и семейството ми са другаде. Престоят ми тук е само временен.