— Добро утро, Кейт. — Той се доближи до нея, хвана ръката й, поднесе я към устните си и целуна дланта й, без да я изпуска от очи. Прислужникът се престори, че не е забелязал нищо и се изниза от стаята. Тялото на Катрин реагира на целувката мигновено. Бузите й пламнаха. Погледът на Лиъм бе изпълнен с толкова топлота, че Катрин неволно се запита дали не означава за него много повече, отколкото й бе дал да разбере.
Тази мисъл я стресна и, кой знае защо, я съкруши.
Лиъм приседна на леглото до нея.
— Какви тъмни мисли се въртят в главата ти, та се събуждаш толкова сериозна и унила?
Катрин го погледна изпитателно, но той, изглежда, наистина искаше да узнае, затова тя изплю камъчето:
— Лиъм, вероятно сега, когато вече сме женени, ще искаш да имаш деца?
Усмивката изчезна от лицето му. Той се изправи в цял ръст и сведе поглед към нея — поглед, изпълнен с ярост.
— Не, Катрин. Мислех, че си ме разбрала. На този свят няма да се родят мои деца.
Катрин придърпа завивката чак до шията си.
— Не те разбирам.
— Убеден съм — процеди през зъби Лиъм.
Обхваната едновременно от изумление и гняв, тя изкрещя:
— Аз съм твоя съпруга. Бог ми е свидетел, че не аз пожелах това, но то е факт и следователно имам някакви права.
Погледът му се плъзна по лицето й, сетне се върна на очите й.
— Не желая синовете ми да обикалят по моретата, защото не са приети никъде другаде. А ако, не дай боже, имаме дъщеря, нейният избор би бил още по-малък. Не. Не искам деца.
Катрин поклати глава.
— Моля те, Лиъм, това е много важно за мен. Трябва да го обсъдим. Трябва…
— Не!
Нотката на дива ярост в гласа му я накара да трепне. Очите му пламтяха.
— Не. Не. Не искам да раждаш пирати и уличници.
Катрин извика след него, но той вече бе затръшнал вратата зад гърба си.
25.
Писмото пристигна месец по-късно, през август. Донесе го Лиъм при завръщането си от своето второ плаване, което бе продължило едва седмица. Катрин позна печата веднага — беше на графа на Дезмънд. Сърцето й престана да бие. Очевидно баща й дръзко продължаваше да използва отличителните белези на властта, която вече не му принадлежеше.
Докато тя се взираше в писмото като омагьосана, Лиъм я наблюдаваше изпитателно.
— Ще отида горе в банята да махна от себе си солта и мръсотията. — На устните му заигра усмивка, нежна и закачлива. — Може би ще дойдеш да ми помогнеш да се изкъпя, след като прочетеш писмото.
— Благодаря ти, Лиъм — каза меко Катрин. После проследи с поглед как той се качва по стълбите. Беше й липсвал много, но се налагаше срещата, която бе очаквала с толкова копнеж, да бъде отложена. Тя знаеше, че Лиъм бе излязъл нарочно, за да я остави да прочете писмото на баща си на спокойствие, и му бе признателна за това. През няколкото месеца, изтекли от отвличането й и особено през седмиците след сватбата й с Лиъм, Катрин се беше научила да избягва всякакви мисли за света извън техния остров. Баща й бе част от този свят… и тя съвсем не бе сигурна, че иска да узнае новините от него.
Катрин се приближи до камината и неохотно разчупи печата, изпълнена със страх.
Първи юли в година хиляда петстотин седемдесет и първа.
Скъпа моя Кейти, защо не пишеш? Какво става? Целият двор говори за твоето отвличане; кралицата е побесняла, Джон Хок — също. Но тя е отхвърлила молбата му да организира поход в преследване на теб и О’Нийл.
Изпълняваш ли моята воля? Поддава ли се О’Нийл на твоята съблазън? Ще подкрепи ли каузата ми? Моето положение не се е променило. Проблемите и тревогите ми са същите, даже и по-големи. В Дезмънд Фицморис е все така силен. Кралицата в двореца си скубе косите, отчаяна, че никога няма да успее да залови този фанатизиран мерзавец. Филип го подкрепя по-силно от когато и да било, както от време на време прави и Катерина Медичи. Това положение не може да продължава повече, скъпа Кейти. Скоро Фицморис ще се е укрепил толкова здраво в Дезмънд, че само Бог би бил в състояние да го отстрани от нашите земи. Кейти, макар че сега си омъжена за Хок, трябва да привлечеш О’Нийл на наша страна, ако още не си го сторила. Ние се нуждаем от такъв могъщ съюзник. Изпрати го при мен.
Твой любящ баща,
С треперещи ръце Катрин припряно сгъна писмото и го хвърли в огъня. Все още беше омъжена за Джон Хок.
Дишаше учестено, слепоочията й пулсираха. Писмото носеше дата първи юли… Може би Хок се бе развел с нея след това. О, господи. Нещо не беше наред. Лиъм я бе отвлякъл на петнадесети април. Не беше ли редно Хок да се разведе с нея веднага?