Тя се отпусна в едно кресло. Не беше в състояние да разсъждава. Нима имаше двама съпрузи?
О, господи! Катрин погледна към стълбите. В този момент горе, в тяхната стая, Лиъм се къпеше. Колко се бе привързала към него!
Не. Не беше просто привързана. Не бе и просто пленена от него. Много, много повече. Тя го обичаше.
Опита се да се успокои, но не успя. Ала въпреки почти истеричното си състояние, Катрин осъзна, че не може повече да се крие на острова на Лиъм и да се преструва, че реалният свят не съществува. Не можеше повече да пренебрегва дълга си към своя баща, който разчиташе на нея да наклони везните на съдбата в негова полза. Беше дошло време да убеди Лиъм да се съюзи с Джералд и да му помогне, макар че изобщо не й се искаше да използва Лиъм, да намесва в брака им политика.
Не, не можеше повече да избягва задълженията си на предана дъщеря, не можеше да избягва въпроса за собственото си бъдеще. Защото бъдещето само бе дошло при нея. Катрин побягна към стълбите.
Лиъм все още седеше във водата, която вече бе станала хладка, когато чу стъпките й. На лицето му веднага грейна усмивка. Той проследи с поглед как Катрин влиза в стаята, как затваря вратата след себе си. Всеки път, когато я видеше, реагираше по един и същ начин: с изумление и възхита пред нейната красота, нейния дух, нейния ум. Само че с всеки изминал ден тези чувства ставаха все по-дълбоки.
Забеляза, че е разстроена. Какво ли й пишеше онзи негодник, баща й? Още от самото начало Лиъм бе предугадил, че писмото не съдържа добри вести и се беше колебал дали да й го даде. Но не можеше повече да я лишава от връзка с баща й, така както не можеше да я лишава от нищо друго. Лиъм въздъхна и се изправи в цял ръст. По мускулестото му тяло се стичаше вода.
— Какво има, Катрин? — попита меко той.
Със силно пребледняло лице, тя бързо отиде до него и му подаде кърпа. Лиъм я улови за китката, преди да се е отдръпнала.
— Какво те натъжи така, любов моя?
Погледът й срещна неговия. Гърдите й се повдигаха задъхано.
— Татко е много отчаян — поде тя припряно. — Безпокои се за мен. Братовчед му продължава да узурпира всичко, което някога му принадлежеше. Ако в най-скоро време Фицморис не бъде заловен от Перът, изглежда че ще утвърди властта си в Дезмънд и никога няма да може да бъде изтласкан от там. — Катрин овлажни изсъхналите си устни. — Никога не съм искала много от теб. Но сега имам молба.
Лиъм не помръдна. Сивият му поглед беше спокоен, внимателен.
— Трябва да помогнеш на баща ми, Лиъм. — Гласът й се прекърши. — Той е жертва на огромна несправедливост, знаеш това. Моля те, Лиъм. Умолявам те да му помогнеш.
Той взе ръцете й в своите и каза с много нежен тон:
— За теб с удоволствие бих извърши такова предателство, Катрин.
— Ще изпълниш молбата ми? — извика тя.
— Аз вече помагам на баща ти — сериозно заяви Лиъм. Но усети бодване в сърцето — от угризения и… от страх. Беше се срещнал с Фицморис само веднъж, преди много месеци, но това бе достатъчно. След тази зимна среща той бе започнал редовно да снабдява бунтовниците с всичко, от което имаха нужда, за да живеят и да продължават и засилват съпротивата си срещу англичаните. Никога хората на Фицморис не бяха имали толкова храна, толкова оръжия и муниции, толкова сили.
Лиъм си даваше сметка колко опасен е неговият план. Да подкрепяш някого, за да можеш после да го унищожиш, беше наистина рисковано и деликатно начинание, пълно с множество слаби места, които лесно можеха да го провалят. А, ако се провалеше, Фицморис щеше да завладее Дезмънд и той, Лиъм, щеше да е спомогнал за това. Катрин никога нямаше да разбере. Щеше да сметне, че я е предал и да го презре.
— К-как? — заекна Катрин, очевидно изумена. — Кога?
Той погали бузата й, докосна лекичко ухото й.
— Катрин, цялото ми съществуване е подчинено на политиката. Спя, храня се, живея и дишам с нея. Искам поне между нас да няма никаква политика. — Лиъм вдигна брадичката й, взря се в зениците й, сетне я целуна полунежно, полухищно. — Искам да няма нищо друго, освен това.
Катрин отвърна на целувката му и се сгуши в прегръдките му.
— Лиъм, толкова съм ти благодарна. Но какво точно правиш? Атакуваш корабите на Фицморис в открито море?
Той поднесе ръката й към устните си и я целуна.
— Ш-шт. Знам, че си много умна, Катрин, но не бива да се занимаваш с политика. Така, от разстояние, няма никаква надежда да й повлияеш.
Тя вдигна ръка и я допря до лицето му. Жестът й го изненада, защото макар да бе необуздано пламенна в леглото, извън него Катрин беше доста сдържана.
— Мисля, че това беше ласкателство — каза тя с разтреперан глас. — Да не би да искаш да кажеш, че ако бях в двореца или в Ирландия, бих могла да окажа влияние върху действията на мъже като баща ми и Фицморис?