Лиъм притисна дланта й към бузата си и се взря в пленителното й лице. Не искаше да й казва, че тя вече оказваше влияние върху съдбите на такива мъже. Защото именно Катрин го бе тласнала към участие в заговор, който при успех щеше да разтърси настоящото равновесие на силите и в крайна сметка щеше да засегне всички им. Предпазливо, но искрено той промълви:
— Катрин, жена като теб може да премести планини, стига да реши.
Тя го погледна поруменяла.
— Майка ми беше такава жена — каза тя.
— Без съмнение ти си наследила нейната упоритост, нейния ум и нейната красота.
— Аз не съм голяма красавица, Лиъм.
— В манастира са те научили на скромност, но жените, които пленяват мъжете, трябва да знаят стойността си. Скромността не е от полза за тях.
Катрин сбърчи чело.
— Защо казваш това?
— Защото за разлика от майка си, ти си наивна и твърде невинна. Някой ден може да имаш нужда от всички оръжия, с които разполагаш. И тогава скромността няма да ти помогне, любов моя. — Самият той не знаеше защо й говори толкова открито. Може би защото с участието си в предателския заговор предизвикваше смъртта. Ако го хванеха и увиснеше на бесилката, Катрин щеше да остане сама на света. Тази идея изобщо не му допадаше. — Ти си толкова прелъстителю красива, че когато те видят, мъжете мислят за едно-единствено нещо. Можеш да направиш всеки мъж свой роб, стига да поискаш. И тогава той ще изпълни всяка твоя молба, дори ако това противоречи на собствените му желания или интереси. — Лиъм мислеше за сътрудничеството си с Фицморис. Мислеше за Тауър и бесилката.
Тя продължаваше да го гледа, но в очите й се четяха напрегнатост и тъга.
— Думите ти не ми харесват. Освен това аз не съм те направила свой роб, Лиъм.
Лиъм се засмя.
— Нима?
Той придърпа ръката й надолу и я обви около тръпнещия си фалос.
— Започна да набъбва още щом ти се появи на прага на стаята и с всеки изминал миг става все по-нетърпелив.
Катрин дръпна ръката си. Изглеждаше така, сякаш след миг щеше да се разплаче.
Лиъм прокле похотливите си желания и я обгърна с ръце.
— Съжалявам, Кейт. Прости ми, че се държа така, когато ти си толкова разстроена. Кажи ми, какво те тревожи? Има още нещо, нали?
— Да! Джон Хок не е поискал развод — извика тя, допряла лице до мокрото му рамо. — Писмото от татко е от първи юли. Ако е искал да се разведе с мен, дотогава трябваше вече да го е направил. Опасявам се, че още съм съпруга на Хок.
Лиъм се вцепени, но реши да не я лъже.
— Знам.
— Какво? — Катрин се изскубна от прегръдките му и го погледна слисано.
Той не се опита да я спре.
— Наистина не е поискал развод, но не мисли за това. Ние се оженихме според твоята вяра, Катрин. Не е ли достатъчно?
Тя го изгледа продължително.
— Хок сигурно още ме смята за своя жена. Както и цяла Англия.
Лиъм усети как в гърдите му се надига гняв, но се помъчи да го овладее.
— Не е лесно да бъдеш отритнат от света, Кейт. Знам го добре. — Той видя, че погледът й се смекчи. — Недей да ме съжаляваш, нямам нужда от това. Ти също нямаш нужда да бъдеш съжалявана — дори от самата себе си.
Катрин продължаваше да го гледа безмълвно.
— Ние сме женени законно пред бога и пред папата, а това не е малко. Ти ми принадлежиш, Катрин. Или може би още искаш да се върнеш в Англия… при Джон Хок? — Очите му потъмняха и за миг дъхът му спря.
Но тя прошепна:
— Не.
Лиъм се взря в лицето й. Гневът му се беше изпарил и вместо него в гърдите му разгаряше безумна радост.
— Ти искаш да останеш с мен? По собствено желание?
— Да. — Катрин вдигна очи към него и в тях имаше толкова топлина, толкова нежност и обич, че той онемя. Следващите й думи прозвучаха като клетва: — Няма да те оставя, Лиъм. Никога.
Зениците му се разшириха. Една вена на шията му пулсираше трескаво.
— Обещавам — задавено каза тя. — Каквото и да се случи.
От гърдите му се изтръгна звук — плътен и дълбок, дрезгав и възбуден. Той я придърпа към себе си, впи устни в нейните и Катрин се озова прикована между стената и тялото му. Тя посрещна целувката му с жар. Езикът й се сплете с неговия. Лиъм усети вкуса на сълзите й и знаеше, че това са сълзи на радост. След миг я взе на ръце, отнесе я на леглото и вдигна полите й.
— Да, любими, да! — изстена Катрин. Той проникна в нея рязко, мощно, яростно. Погледите им се срещнаха.
Този път Лиъм мълчеше, останал без думи и без дъх от усещането за нея и от нейното признание. Но докато се плъзгаше в нея отново и отново, той я гледаше право в очите, надявайки се, че Катрин ще види, ще разбере любовта, която изпитваше към нея, любовта, която бе таил толкова дълго. Вкопчила пръсти в раменете му, Катрин плачеше и Лиъм усети, че оргазмът й приближава. Самият той беше като обезумял. Трябваше да се овладее, да излезе от нея, преди да е експлодирал в топлата й, плодовита утроба.