— Защо вие не сте узнали за това? — извика тя с пламнало лице. — Нали ви дадох хиляди лири, за да имате шпиони навсякъде? Защо не разбрахте за това предателство, лорд Бъргли?
Сесил не трепна.
— Получих някои сведения за него, Ваше величество, но не исках да ви безпокоя излишно, преди да съм се уверил в истинността им. И понеже наистина ми се струва твърде невероятно и нелогично О’Нийл, синът на Мери Стенли, да подкрепя един католически бунтовник, реших, че първо трябва да събера достатъчно доказателства за това, вместо да ви съобщавам слухове.
Кралицата го гледаше втренчено. Сесил беше прав, разбира се. Макар предателството на пирата вече да бе доказано, в това нямаше никаква логика. О’Нийл не бе кой знае колко набожен, но беше твърд протестант. А ако подбудите му да се съюзи с Фицморис не бяха религиозни, то какви други биха могли да бъдат?
— Явно е бил купен — обади се Ормънд. — Трябва да разгромим Фицморис, а не можем да го сторим, преди първо да сме заловили О’Нийл.
Елизабет се опитваше да възвърне способността си да разсъждава, а това не бе никак лесно, защото сърцето й беше разбито и в същото време изпълнено с ярост. Но тя беше кралица. Не можеше да си позволи изблици на слабост. Ормънд бе прав. Пръстите й намериха ръката му и я стиснаха.
— Очевидно е — каза Елизабет с треперещ глас, — че в жилите на Лиъм О’Нийл тече кръв на изменник, че в главата му се мътят предателски мисли.
Тя скочи на крака и даде воля на гнева си.
— Той не е нищо друго, освен едно пиратско копеле, един проклет убиец, който е предан единствено на себе си и на никой друг. Той предаде Короната, предаде нас.
Перът изсумтя в знак на съгласие. Сесил и Том не помръдваха.
— Искам главата му — завърши Елизабет.
Перът се приближи към нея.
— Определете цена за главата му. Изпратете по петите му Дрейк или Фробишър11. О’Нийл е много способен мореплавател, но Дрейк може да го хване.
Тя преглътна, облиза устни и не можа да не потръпне при мисълта да изправи най-добрия си морски капитан срещу Лиъм О’Нийл. Кой щеше да победи в такава схватка? Дали нямаше да загуби и двамата? Идеята й се стори ужасяваща.
Елизабет затвори очи. Все едно. Трябваше да хване своя златен пират, да го хване и да го осъди за предателството, което бе извършил. Сетне… сетне той щеше да увисне на въжено, както му се полагаше.
Тя прочисти гърло.
— Прав сте, сър Джон. Обявявам награда от петдесет хиляди лири за онзи, който ми доведе Лиъм О’Нийл.
Очите на Сесил се разшириха.
— Бюджетът ни е твърде ограничен, Ваше величество — промърмори той предупредително.
— Не ме интересува — извика Елизабет. Друг път щеше да се тревожи за проклетата хазна. — Искам главата му! — Но изведнъж си представи златокосата му глава набучена на желязна пика и стомахът й се сви. — Искам го жив — заяви тя прегракнало. Защото жената, която живееше, дишаше и мечтаеше вътре в кралицата, трябваше да се срещне с него лично, да го накара да й обясни постъпката си. Защото трябваше да има някакво обяснение.
Внезапно в съзнанието й проблесна нова мисъл. Елизабет застина. Тя искаше главата му… но същото искаше още един човек. Човек, чиито подбуди бяха много по-силни от алчността. Човек, който търсеше отмъщение, който хранеше дълбока, непреодолима, лична омраза към Лиъм О’Нийл. Този човек със сигурност щеше да й доведе Господаря на моретата.
— Изпратете да повикат Джон Хок! — извика кралицата.
Джулиет дръпна юздите на кобилата си. Кончето беше само на три години, още не бе добре обучено и движенията му бяха резки и некоординирани, но тя се чувстваше на седлото не по-зле, отколкото в люлеещ се стол. От малка обичаше да препуска по хълмовете и ездата се бе превърнала в нейна втора природа.
Под възвишението, на което бе спряла коня си, се простираше Хокхърст. Каменният замък бе построен преди няколко века и макар че някои може би биха го сметнали за порутен и разнебитен, Джулиет го намираше очарователен, много по-хубав от собствения й дом, който бе толкова натруфен с всичките си кули, бойници и стъклописи. Тя преглътна. Повтаряше си, че след като е приятелка на Катрин, няма нищо нередно в това да отиде в имението, за да види Джон Хок. Току-що бе узнала от стюарда в Търлстоун, че вчера следобед господарят на Хокхърст се е прибрал у дома.
Но дълбоко в душата си Джулиет знаеше, че лъже сама себе си, че е нередно да го посещава — нередно и опасно.
Тя прогони тази мисъл. Хок беше съпруг на най-добрата й приятелка. При последната им среща той бе обезумял от гняв заради отвличането на Катрин. Какво ли бе настроението му сега? Дали тъгуваше? Имаше ли новини от нея? През изминатите месеци Джулиет често бе мислила за Катрин и Хок.
11
Фробишър — сър Мартин Фробишър (1535–1594) — английски мореплавател, изследвал арктическите морета край Канада, а по-късно и Индия; участник в разгрома над Непобедимата армада. — Б.пр.