Тя пришпори игривата кобила по склона. Животното препусна надолу в лек галоп. Докато приближаваше към каменния портал на Хокхърст, Джулиет почувства как я обзема все по-силен смут. Трябваше да се върне, да се престори, че никога не го е срещала, че дори не знае за неговото съществуване. Но копитата на коня й вече чаткаха по заоблените камъни на алеята, която водеше през един тунел към кръглия двор пред замъка.
Тя дръпна юздите толкова рязко, че животното се изправи на задните си крака. Джулиет остана на седлото. Сърцето й туптеше силно. Не биваше да идва. Трябваше да препусне обратно към къщи. Все още никой не я бе видял. Все още можеше да се върне. Младата кобила заподскача неспокойно в ситни кръгове, сякаш бе танцьор, който иска да направи пирует. И тогава старинната, тежка входна врата на имението се отвори и на прага се появи Хок.
Погледът на Джулиет светкавично се стрелна към него. Божичко, беше забравила колко е величествен, колко е тъмен. Беше забравила колко я плашеше.
И бе забравила колко е красив.
Той не се усмихна. Вместо това бързо се отправи към нея. Този път не носеше пурпурната си униформа, а проста туника, износен кожен жакет, не по-малко износени панталони и ботуши за езда. Ръката му сграбчи поводите на кобилата и мигновено я укроти. Погледът му срещна погледа на Джулиет.
Тя усети, че се изчервява. Напомни си, че той не знае, нищо за нея. Не можеше да знае най-съкровените й мисли. Не можеше да знае за срамните сънища, които й се присънваха нощем.
Нито пък можеше да знае колко внимателно се беше облякла за срещата си с него. Цяла сутрин Джулиет бе пробвала и захвърляла рокля след рокля, преди да се спре на една изключително пищна и красива тафта, чийто тъмнозелен цвят подчертаваше снежната белота на кожата й и изумително тъмната й коса. Роклята бе богато обшита с кожи, а над нея Джулиет беше наметнала пелерина в подходящ цвят. Но Джон Хок изглежда не забелязваше колко й отива тази премяна. Синият му поглед не се отместваше от лицето й.
— Добър ден, лейди Стратклайд. Това се казва изненада. — Говореше отсечено.
Тя преглътна нервно. Не биваше да идва. Не и след онези ужасни сънища, в които Джон Хок, съпругът на най-добрата й приятелка, я целуваше по възможно най-шокиращ начин. Тя почувства как руменината й се сгъстява още повече.
— Чух, че сте се върнал — успя да каже Джулиет, но гласът й едва се чу. Тя прочисти гърло.
Хок я гледаше втренчено.
Джулиет облиза устни.
— Н-надявам се нямате нищо против, задето реших да се отбия — промълви тя.
Той стисна челюст. Не изглеждаше доволен и следващите му думи потвърдиха това.
— Всъщност, имам много важна работа.
Джулиет замръзна. Току-що й бе дал съвсем ясно да разбере, че изобщо не желае да разговаря с нея. Това я нарани дълбоко. За да скрие сълзите, набъбнали в очите й, тя заби поглед в земята и нервно започна да си играе с поводите на коня. Защо й трябваше да идва?
Хок измърмори нещо на себе си и изведнъж силните му ръце се сключиха около кръста й и я вдигнаха от седлото. Джулиет остана без дъх, парализирана от допира му.
Когато той я свали на земята, тя светкавично отстъпи назад и се взря в него онемяла. Сърцето й туптеше лудо.
— Лейди Стратклайд?
Истината я връхлетя с чудовищна жестокост. Тя не бе дошла в Хокхърст да пита за Катрин. Беше дошла да види Джон. Беше дошла, защото тайно, греховно копнееше за този мъж, за съпруга на най-добрата си приятелка — въпреки, че самата тя бе вече сгодена за лорд Саймън Хънт.
Джулиет си пое дълбоко дъх. Знаеше, че трябва да се качи на коня и да си тръгне — преди да е разкрила истинските си чувства, преди да е предала скъпата си приятелка, преди да е предала собствения си годеник
— Аз… не се чувствам добре. Не съм привикнала към ездата — излъга тя. — Струва ми се, че ми се вие свят.
Той я изгледа втренчено.
— Наистина ли? Никога не съм виждал жена да стои по-добре на седлото от вас. При това кобилата ви е все още полудива.
Похвалата му я изпълни с нелепо удоволствие. Но изведнъж тя се стресна, защото Хок бе уловил ръката й.
— Влезте вътре. Може би чаша ейл ще възстанови силите ви.
Джулиет не можа да измисли как да откаже поканата, затова го последва в салона и му позволи да я настани до масата. Той не седна до нея. Нареди да донесат нещо ободряващо, сетне продължи да я гледа, без да се опитва да поведе разговор.
Джулиет отново пое дълбоко дъх.
— Сър Джон, дойдох да ви видя, защото Катрин е най-близката ми приятелка и се надявах, че може да имате някакви новини от нея.