Изражението му стана още по-мрачно.
— Нямам.
— Никакви? — Тя беше изумена. — Но след толкова много време О’Нийл вече би трябвало поне да й позволява да поддържа някаква връзка с вас!
— Не. Не съм получил нито ред.
Джулиет седеше като закована на мястото си. Обзе я смущение. Джон бе вперил поглед през прозореца към хълмовете, оцветени в сиво и пурпурно — багрите на приближаващата зима. Тя се взря в лицето му, опитвайки се да разчете чувствата, които го вълнуваха. Видя гняв — явно все още беше разярен заради отвличането на Катрин, но не и мъка.
Джулиет стисна ръце в скута си.
— Сигурна съм, че Катрин е добре. Сигурна съм, че той не й е причинил нищо лошо.
Хок се обърна към нея.
— Да, несъмнено не е имало изнасилване. А и ако тя го е разочаровала, отдавна щеше да я е освободил.
Тя зяпна смаяно, когато осъзна за какво намекваше. Че Лиъм е спечелил Катрин, че я е съблазнил и че тя доброволно е станала негова любовница. Бузите й пламнаха.
Не знаеше какво да каже, за да го утеши. А изпитваше неудържим порив да го стори. Тя се изправи, отиде до него и лекичко докосна ръката му, като за миг стисна пръстите му. Синият му поглед я прониза. Джулиет застина като омагьосана, неспособна да отклони очи, неспособна да говори.
— Катрин не искаше да бъде отвлечена, сър Джон — успя да каже тя най-накрая. — Единственото, което искаше, бе да се омъжи за вас. Знам го от самата нея. — Това беше истина. И все пак Джулиет си спомняше съмнението, което бе видяла тогава в погледа на приятелката си. Но никога нямаше да каже на Джон за това.
Той я наблюдаваше безизразно.
— Ако научите нещо за нея — промълви тя, смутена от погледа му, — ще бъдете ли така добър да ме уведомите?
Хок кимна.
Джулиет осъзна, че няма оправдание да остава по-дълго тук. Но не искаше да си тръгва. Не преставаше да се пита кога ще го види отново.
— Кога се връщате в двореца?
— Довечера.
Тя с мъка скри отчаянието си. Беше се надявала, че Джон ще остане в Корнуол за няколко дни. Макар да знаеше, че бързото му заминаване е най-доброто разрешение. За всички.
Следващите му думи я сепнаха.
— Натоварен съм лично от кралицата да заловя О’Нийл. Войниците и корабите ми са почти готови за отплаване. Възнамерявам до седмица да вдигна платна.
От устните на Джулиет се отрони възклицание. Не знаеше нищо за този обрат на събитията. Джон срещу Лиъм. Обзе я панически страх.
— Какво ще правите с него? — полуизвика, полупрошепна тя.
Хок я погледна право в очите.
— Кралицата иска главата му.
Сега вече Джулиет не просто се страхуваше. Беше ужасена.
— Сър Джон… той е опасен човек! Моля ви, пазете се… Бог да ви помага.
Очите му се разшириха от изненада.
Тя се извърна рязко, уплашена, че той е доловил нейната загриженост за безопасността му — загриженост, каквато нямаше право да изпитва — и забърза към вратата.
Внезапно здравите му ръце хванаха рамото й, спряха я и я обърнаха обратно към него. Джулиет настръхна. Очите му блестяха като буйни сини пламъци.
— Благодаря ви за молитвите, лейди Стратклайд — каза той.
Тя поруменя от удоволствие. Сърцето и туптеше бързо и силно, сякаш всеки момент щеше да се пръсне.
— И ако почакате само миг, ще ви изпратя до Търлстоун.
Щеше да бъде с него още малко време! Радостта й бе безмерна. Но тогава Джулиет си помисли за предстоящото му заминаване, за това къде и защо заминаваше, и радостта й се стопи. Мили боже, толкова се страхуваше, че когато намери Лиъм О’Нийл, Хок може да намери и смъртта си.
И в този момент тя разбра, че ако Джон умре, сърцето й ще бъде разбито. Че копнееше за нещо повече от неговите целувки. Че се бе влюбила в съпруга на най-добрата си приятелка, и то в навечерието на собствената си венчавка с лорд Хънт.
27.
Заливът Дингъл, Ирландия
„Морски кинжал“ стоеше закотвен, докато моряците бързо изваждаха от трюмовете скъпоценния товар и го превозваха с малки лодки до брега, където ги очакваха хората на Фицморис. На брега бе и Лиъм, слязъл още с първата лодка, пълна с провизии, които щяха да стигнат на ирландските бунтовници за началните месеци на зимата. А тя щеше да се спусне над Ирландия съвсем скоро. Денят бе студен и неприятен. Лиъм носеше тежка вълнена наметка, а от ноздрите му излизаше пара.
До него стоеше Хю Бари. Двамата мъже наблюдаваха разтоварването на „Морски кинжал“, което се командваше от първия помощник-капитан.
— Това ще ни стигне за първата половина от зимата — каза Бари.
— Знам — отвърна Лиъм. — През януари ще се срещнем отново, но не тук. — Вече беше използвал залива Дингъл два пъти и не искаше повече да рискува. — Има едно заливче съвсем малко на юг от Голуей. Знаеш ли го?