Лиъм вдигна глава пръв и погледна към отдалечаващия се бряг. Битката вече бе свършила. Повечето бунтовници бяха избити или смъртоносно ранени, но неколцина бяха успели да се измъкнат и бягаха нагоре по хълма към гората. Английските войници обхождаха полесражението и доубиваха ранените ирландци, които все още дишаха. Изведнъж очите на Лиъм се разшириха. Един грамаден мъж, възседнал дребно конче, което изглеждаше като премазано под огромната му тежест, се отдели бавно от групата на победителите и нагази на няколко метра навътре в морето. На главата му нямаше шлем и червената му коса изпъкваше ярко на фона на навъсеното небе. Мъжът гледаше право към Лиъм. Това не можеше да е никой друг, освен сър Джон Перът.
Дори от разстояние яростта му бе повече от очевидна. Той вдигна ръката си, свита в юмрук и я размаха срещу отплуващата лодка. Лиъм стисна зъби и отвърна на погледа му. Току-що се бе разминал на косъм от смъртта — по волята на бог или на съдбата.
Когато дотича Ги, Катрин беше в кухнята. Заедно с две кухненски прислужници тя приготвяше сладкиши и ръцете й лепнеха от захарния сироп. Последната седмица бе изпълнена с трескава работа — беше дошло времето да се приготвят ликьори, да се сушат плодове, да се варят конфитюри.
Излишно бе да чува думите на Ги. Възбуденият вид на момчето й беше достатъчен, за да разбере, че „Морски кинжал“ се е върнал. Че Лиъм се е прибрал у дома.
Катрин се изми и припряно избърса мокрите си ръце. Сърцето й туптеше радостно — докато не осъзна какво казва Ги. „Морски кинжал“ вече бил закотвен на кея и на борда имало ранени.
— Откъде знаеш? — изкрещя Катрин, представяйки си Лиъм на носилка, блед и безжизнен.
— Бях там, когато корабът пристигна — отговори момчето и побърза да добави: — Не е капитанът, той е добре, но нареди да качат един ранен мъж в къщата. Каза да извадиш лекарства и да приготвиш легло.
Катрин въздъхна облекчено, но не губи време, а веднага се обърна към двете прислужници и им нареди да донесат кошницата с лекарствата, вода, сапун и чисти кърпи за превръзки. После изхвърча от стаята, хукна нагоре по стълбите към неизползваната спалня и отметна кожите от прозорците, за да пропусне вътре резливия зимен въздух. Противно на онова, което се препоръчваше единодушно от всички лекари, Катрин смяташе, че свежият въздух е здравословен и укрепва силите.
Тя махна покривката от леглото. Зад гърба й се появи един от слугите.
— Оставете на мен, милейди.
— Запали огън, Нед — нареди Катрин и излезе от стаята.
Докато тичаше надолу по стълбите, чу плътния тембър на Лиъм. Погледът й обходи тревожно цялото му тяло сантиметър по сантиметър.
Един слуга свали наметката на Лиъм. По ризата му имаше кървави петна, а също и по панталоните. Но Катрин не видя никакви рани.
— Добре ли си, Лиъм? — извика тя и се хвърли в обятията му.
Лиъм й се усмихна нежно.
— Харесва ми това посрещане, тази гореща загриженост — измърмори той. — Да, Кейт, аз съм добре. Но твоят стар приятел не е.
Първоначално Катрин не го разбра, но се извърна и най-после видя човека, който лежеше върху една кожа, опъната между два дървени кола. Мъжът бе в безсъзнание, а по лицето му беше избила трескава пот. Очите на Катрин се разшириха от изумление, когато разпозна Хю.
— Божичко! — Тя се втурна към носилката, коленичи до нея и докосна челото му. Беше ужасяващо горещо. Тогава видя раната, която се бе възпалила и се нуждаеше от незабавно лечение. Хю отвори очи, но погледът му беше празен.
Катрин кимна.
— Занесете го горе. — Двамата моряци се подчиниха начаса. Тя се обърна към стюарда, който стоеше зад нея. — Донеси ми оцет, бренди и плесенясал хляб.
— Плесенясал хляб? Ние нямаме…
— Намери ми плесенясал хляб. Незабавно! — извика Катрин. После привдигна поли и се спусна към стълбите, решена да спаси живота на човека, когото някога бе обичала и за когото бе възнамерявала да се омъжи.
— Знаех си, че това си ти — прошепна Хю няколко дни по-късно. Катрин току-що бе влязла в стаята. Усмихна се, доволна, че се е събудил и че треската е отминала. Всъщност тя вече знаеше, че Хю ще оживее.
— Очевидно е доста трудно да се убие мъж от рода Бари.
Хю я погледна.
— Отначало, когато не бях на себе си заради треската, те мислех за ангел.