— Лиъм има сърце и ако вие не знаете това, значи не сте жената за него — глухо каза Макгрегър.
— Не съм, разбира се! — свирепо изсъска Катрин. — Надявам се да е умрял!
Тъгата в очите на шотландеца я порази.
— Кога, Катрин?
Тя пое глътка въздух, за да се успокои.
— През юли, струва ми се. Вероятно съм бременна от четири месеца, ако не и от по-рано.
— В селото има акушерка. Искам да ви прегледа.
Внезапно Катрин изпита облекчение, задето тайната й е разкрита, огромно облекчение. Толкова се бе страхувала от това, че е бременна и самотна, че няма на кого да зададе хилядите въпроси, които я вълнуваха, към кого да се обърне, на кого да се довери.
— Да — кимна тя. Бледото й лице бавно възвръщаше цвета си. — И то колкото е възможно по-скоро.
Ирландия, южно от Голуей
Лиъм се взираше в гористия бряг на малкото заливче. Всички инстинкти му подсказваха, че не бива да слиза на брега. През двата месеца, прекарани в морето, той бе узнал, че го преследват. На три пъти британски кораби бяха застигали „Морски кинжал“. И трите пъти Лиъм бе успял да се измъкне само с кратка размяна на оръдейни залпове, благодарение на бързината на кораба си и на ловките си маневри.
Сега той беше извън закона, преследван за измяна към Короната. И в това нямаше нищо изненадващо, при положение, че наистина бе извършил предателство. Още от самото начало Лиъм бе наясно, че играта може да стигне до тук. Беше се подготвил да води известно време живота на издирван престъпник… и да се измъкне невредим от всички хайки за главата му. Но сега вече не го беше грижа.
В действителност искаше някой да се осмели да го преследва.
Въпреки предчувствията си, Лиъм се качи в капитанската лодка и нареди на гребците да карат към брега. Искаше да се бие, да има срещу себе си враг — все едно дали истински или въображаем.
Лицето му се изопна. В съзнанието му нахлу образът на Катрин. Вече не му пукаше, че не е успял да й обясни плана си; всъщност дори се радваше, че не й бе казал как в крайна сметка беше възнамерявал да помогне на баща й да си върне Дезмънд. Да върви по дяволите! Кучка. Долна кучка. Собствената му коварна съпруга! Беше го използвала през цялото време. Беше се преструвала, че го обича.
Той се изправи на кърмата и заизучава приближаващия се бряг. Нямаше и следа от ирландските бунтовници и от Фицморис, но сърцето му пулсираше възбудено. Усещаше опасността. Предчувстваше, че нападението е неизбежно. И го очакваше с тръпнещо нетърпение.
— Бъдете нащрек — обърна се Лиъм към петимата моряци в лодката. — Не сме сами. — Вече бе зърнал блясъка на металните остриета между дърветата.
Лодките, в които имаше всичко на всичко дузина мъже, стигнаха брега. Моряците наскачаха на пясъка. Всички бяха мълчаливи и напрегнати. Ръката на Лиъм се стрелна към шпагата. И когато ездачите и пехотинците се втурнаха към него откъм гората, той отметна глава назад и се засмя.
За миг му хрумна, че в действителност иска да умре… но и че ще се бие докрай.
Докато конниците се спускаха по склона, следвани от пешаците, Лиъм осъзна, че той и хората му са изправени не срещу малък отряд, а срещу не по-малко от сто войници. Желанието му за смърт изчезна със същата бързина, с която се бе появило. Беше длъжен да живее, за да спаси хората си. Не можеше да ги обрече на гибел, независимо колко му се искаше да влезе в бой.
— Свалете оръжията — заповяда той и сам прибра шпагата си. — Вдигнете ръце.
Мъжете се подчиниха. Войниците се хвърлиха към тях с извадени шпаги. Ноздрите на конете свистяха, ушите им бяха прибрани назад. Ездачите спряха бесния им галоп чак в последния момент, миг преди да прегазят враговете си, и наобиколиха малката група моряци от всички страни, отрязвайки им всички възможни пътища за бягство. С разширени от изненада очи Лиъм разпозна водача на армията, възседнал едър черен жребец. Беше Джон Хок, чиито устни в този момент бавно се разтягаха в усмивка.
Изненадата му се изпари. Лиъм поздрави мислено Бес за идеята да изпрати по петите му единствения мъж, който наистина желаеше неговата смърт. Ръката му отново се плъзна към дръжката на шпагата.
Хок пришпори коня си напред и застана точно пред него.
— Нима се предаваш без бой, О’Нийл?
— Нима искаш да се бия? — спокойно попита Лиъм. Припомни си Катрин, прекрасна и почти гола в господарската спалня на Барби Хол, очакваща жениха си за своята първа брачна нощ. Запита се дали Хок се е развел с нея, но сетне си каза, че не го е грижа. Хок вече можеше да си я вземе, ако все още я желаеше.
— Знаеш, че искам — тихо каза Хок, впил поглед в него.