Но Катрин нямаше представа как би могла да си тръгне от острова. Макгрегър я наблюдаваше неотлъчно, както ястребът наблюдава жертвата си. Шотландецът явно бранеше онова, което според него принадлежеше на Лиъм. Катрин упорито, ожесточено си повтаряше, че детето е нейно и само нейно. Лиъм нямаше никакви права върху него. Беше се отрекъл от тях още в мига, в който бе предал тяхната любов, съюзявайки се с Фицморис.
Но макар да знаеше, че трябва да напусне Иърик преди бебето да се е родило и преди Лиъм да се е върнал, тя не успяваше да намери достатъчно сила и воля, за да планира бягство.
Силни удари разтърсиха вратата на стаята й.
Катрин се сепна и припряно прекоси малката спалня за гости — същата, в която беше настанен Хю Бари, докато се възстановяваше от раната си. Първото нещо, което стори Катрин след като узна за предателството на Лиъм, беше да се премести от стаята, в която бяха живели заедно.
Тя отвори вратата. Необичайно пребледнял, на прага стоеше Макгрегър. Катрин мигновено разбра, че се е случило нещо ужасно… с Лиъм.
— Какво има?
— Нося лоши вести. Дръж се — каза грамадният шотландец, но очевидно самият той не можеше да се държи на краката си, защото се стовари върху единствения стол в спалнята с покрусено изражение.
— Какво има?! — изкрещя Катрин и се спусна към него. — Лиъм! Мъртъв ли е?
Макгрегър я погледна.
— Не, но скоро ще бъде. — Той млъкна за миг, без да я изпуска от очи. — Бил е пленен от първия ти съпруг, Катрин. Сър Джон Хок е устроил засада на Лиъм и хората му на юг от Голуей миналата седмица. „Морски кинжал“ се е измъкнал. Но Лиъм — не.
Катрин впери поглед пред себе си онемяла. Колко лека бе станала изведнъж… и колко смешно танцуваше подът под краката й — сякаш беше корабна палуба.
— Той е пленник на кралицата — продължи Макгрегър. Гласът му звучеше някак странен и далечен. — В момента го водят към Тауър, където ще бъде съден за измяна и после обесен край градските порти като всички пирати.
Катрин извика и припадна. Последното, което видя, преди да изпадне в несвяст, бе Лиъм — с пречупена шия, с бледо лице, с разлюляно на бесилката безжизнено тяло.
29.
Ричмънд
Сесил съобщи новината на кралицата.
— Сър Джон Хок е пленил Лиъм О’Нийл, Ваше величество. Корабът му пристигна в Лондон тази сутрин.
Елизабет зяпна.
— Сигурен ли си, Уилям?
Сесил размаха малък свитък.
— Това съобщение е изпратено лично от сър Джон. Той ще дойде при вас незабавно, след като се погрижи О’Нийл да бъде затворен в Тауър. В писмото не се казва как и къде е бил заловен пиратът.
Елизабет усети, че цялото й тяло трепери. Дълбоко в себе си се бе надявала, че никой, дори сър Джон, не ще успее да алени хитрия ирландски негодник Но ето че това се бе случило. О’Нийл беше заловен и се намираше в Тауър — мястото, което се полагаше на всеки предател. Елизабет знаеше, че трябва да се радва, да ликува. Да, тя беше доволна. Но… какво бе другото чувство — това, което караше сърцето й да тупти тъй задъхано?
— Това наистина са добри вести — промълви тя най-накрая.
Сесил се приближи до нея.
— Моят съвет е да помислим много внимателно и задълбочено какво да правим оттук насетне — каза той тихо.
Елизабет вдигна към него поглед, пълен с благодарност. Пред очите й изникна образът на О’Нийл, увиснал на примката. И кой знае защо това видение не й се понрави… Та нали този мъж беше един мръсен негодник, предател, изменник? Не, той трябваше да си получи заслуженото. Да послужи за назидание на всички, в чиито глави се въртяха нечестиви помисли. Защо тогава самата мисъл за това я ужасяваше така?
— Какво мислиш ти, Сесил?
— Мисля, че О’Нийл е Господарят на моретата. Години наред ни е оказвал неоценима помощ. Мисля, че трябва да разнищим загадъчното му поведение по ирландския въпрос и да решим дали обесването на пирата е най-доброто разрешение за нас.
Елизабет кимна с облекчение, независимо, че прекрасно знаеше какво би трябвало да стори със своя златен пират.
— Фицморис се е покрил толкова добре, че Перът няма никаква представа къде да го търси — отбеляза тя.
— Да, а пиратът го е запасил с достатъчно храна, за да няма нужда да излиза от зимната си бърлога преди новата пролет.
Елизабет усети прилив на гняв.
— Трябва да хванем побъркания фанатик! Не можем да си позволим да загубим още една година във война с този нещастник! Не понасям мисълта да похарча дори още един фартинг12 заради проклетия ирландец! — Как й се искаше да зареже онази бедна земя на варвари и католици. Но не смееше. Не можеше да позволи някоя друга нация да стъпи на острова.