Лиъм пристъпи напред без да сваля очи от нейните и с цялото си нахалство каза:
— Моля да ми простите, Ваше величество.
Едва след това благоволи да падне на колене в краката й.
— Нима? Долен негодник! Не ми изглеждаш ни най-малко разкаян.
— Напротив, разкайвам се дълбоко. — Той вдигна поглед. — Моля да ми простите не само за предполагаемите ми престъпления, но и за това, че се появявам пред вас в такова зловонно състояние.
Елизабет гледаше коленичилия в нозете й мъж и се питаше какво ли е намислил този път. Думата „предполагаеми“ не убягна от вниманието й.
Погледът му беше прекалено дързък, прекалено мъжки, пълен с прекалено много обещания.
Тя се разтрепери. В момента се чувстваше много по-малко кралица и много повече — млада и наранена девойка. Огледа го изучаващо и забеляза, че оковите му причиняват болка. Но Елизабет не заповяда да ги свалят. Той заслужаваше да страда заради онова, което й бе сторил.
— Можеш да станеш.
Лиъм се изправи със забележителна лекота и грациозност — нещо, което малцина мъже биха успели да направят със завързани отзад ръце.
— Благодаря.
Присъствието на останалите мъже в залата смущаваше Елизабет. Никак не й харесваше, че чуват всяка разменена между нея и Лиъм дума, че наблюдават всеки техен жест. Но знаеше, че не бива да отпраща съветниците си. Бе твърде опасно да остава насаме с Лиъм О’Нийл.
— Следващия път се изкъпи, преди да дойдеш при мен, защото не понасям ужасния ти вид и миризма — чистосърдечно призна тя.
— Надявам се да има следващ път. — Лиъм наклони глава настрана. — И аз не понасям собственото си тяло — каза той небрежно и отново се взря в очите й. — Сигурен съм, че приличам на отрепка от Брайдуел.
— Може и да те изпратя в Брайдуел — отвърна Елизабет и стисна дланите си в юмруци. Да не би да възнамеряваше да я съблазни с този тъй прям сив поглед?
Веждите му най-безцеремонно се вдигнаха.
— Но това е място само за бандити и уличници.
— Ах, тогава може би трябва да изпратя там твоята пачавра. — Мисълта накара Елизабет да се усмихне мрачно.
Арогантността му се стопи. В очите му припламна далеч не толкова хладен блясък.
— Една любовница едва ли може да бъде наречена пачавра.
— Нима? Нямах представа, че има разлика — каза Елизабет. После, като се мъчеше да прикрие изгарящата я ревност, попита: — Още ли се интересуваш от нея?
— Тя беше добра играчка за леглото ми.
— Къде е сега съпругата на Джон Хок?
— На моя остров.
В този момент желанието да останат насаме надделя у Елизабет. Трябваше да узнае истината.
— Всички да излязат — нареди тя.
Ормънд, който бе проследил цялата сцена с навъсена физиономия, изглеждаше засегнат заради доведената си сестра, защото хвърли един последен унищожителен поглед към О’Нийл и напусна залата, последван от Уилям Сесил. Лестър обаче не бързаше да се подчини; вместо това се приближи до Елизабет. На лицето му бе изписана загриженост.
— Ваше величество — запротестира той.
Погледът, който му отправи Елизабет, беше студен и бляскав като лед. По дяволите, сега нямаше време да се занимава с Робин! Нямаше време за никого, освен за пирата.
— Вие също, милорд. Искам да разговарям с тази отрепка насаме.
— Не е разумно от ваша страна — каза Дъдли, почервенял от гняв.
— Но аз съм кралица и ако искам да се държа като глупачка, ще се държа — сряза го тя.
Дъдли се завъртя на пети разярено и излезе от залата.
Тогава кралицата забеляза, че Хок още стои до вратата с мрачно изражение.
— И вие, сър Джон.
Хок се поклони, зачервен не по-малко от Лестър, но Елизабет осъзна, че това се дължи не само на гняв, но и на унижение.
— Простете ми, Ваше величество, но този пират е опасен човек. Не мисля, че трябва да оставате насаме с него. — Той се поколеба. — А и бих желал да науча нещо повече за своята съпруга, ако позволите.
— Пиратът може и да е предател, но не би ме наранил. А за съпругата си ще научите по-късно. Излезте — заповяда тя.
Хок удари ядно токове, сви устни и също излезе.
Елизабет стисна дланите си. Бяха мокри. Погледът й срещна погледа на Лиъм.
— Би ли ме наранил, негоднико?
Той се усмихна нежно.
— Не.
Сърцето й, което вече биеше неудържимо, се размекна. Това бе онзи Лиъм, когото познаваше и когото толкова обичаше. По дяволите, защо се бе оказал тъй подъл, тъй продажен и безсърдечен?! Тя закрачи напред-назад.
— Ти си господар на моретата вече от години и винаги си се ползвал с мълчаливото ми одобрение — каза тя. — Никога не си вършил нищо, което би навредило на моите интереси, нещо повече — защитаваше ги, дори когато е ставало въпрос за изключително тайни и опасни мисии. — Елизабет спря и се обърна към него. — Защо? Защо, Лиъм, защо ме предаде?