— Не! — извика Катрин. — Не е вярно! — В желанието си да се защити тя едва не обясни на кралицата, че бракът й с Хок не е бил консумиран и че всъщност Лиъм е неин законен съпруг. Но се въздържа. Не биваше да спори със своята господарка, а и Лиъм бе неин съпруг само на думи, нищо повече. Никога вече нямаше да бъде нещо повече.
— Не е вярно?! — Почервеняла от ярост, Елизабет вдигна ръка и удари Катрин през лицето. Силно. — На колене!
Катрин политна, но не падна. Притисна длан към бузата си и усети струйка кръв — пръстенът на кралицата бе раздрал кожата й. В очите й нахлуха сълзи — не от болка, а от уплаха. И от безсилен гняв.
— На колене! — повтори Елизабет.
Катрин пое дъх и свали ръка от бузата си. Нямаше избор, а и не смееше да не се подчини. Внимателно, без да бърза, тя коленичи на пода.
Кралицата започна да обикаля около нея.
— Ти си виновна за всичко — заяви тя. — Ти прелъсти моя златен пират, също както се опита да прелъстиш Лестър и Ормънд.
Катрин прехапа устни, за да не отговори както подобава на тези чудовищни обвинения. Колко несправедлива бе Елизабет, колко жестока!
Кралицата спря пред нея и впери поглед надолу към сведената й глава.
— Когато за пръв път дойде в двореца, Ормънд беше против теб. Но ти го омая с прелестите си и сега вече той като че ли изпитва дори някакво влечение към теб. Ами Робин! При всяко твое появяване Робин те гледа така, сякаш се готви да се нахвърли отгоре ти като разгонен жребец върху млада кобила! Позволи ли му вече да те вкара в леглото си?
Катрин дишаше бързо и накъсано. Опита се да отговори, но не успя и вместо това само поклати глава.
Елизабет се наведе над нея застрашително, разтреперана от гняв.
— Ако се осмелиш да спиш с него, ще наредя да те обезглавят.
— Не! — прегракнало прошепна Катрин.
— Не искам пачаври в двореца си.
Макар да стоеше на колене, Катрин изправи рамене и вдигна глава.
— Ваше величество, не съм съблазнявала собствения си брат, нито пък Дъдли.
— Моли се това да е истина. — Кралицата я прониза с ледения си поглед. — Не, не мога да виня Лиъм, нито пък който и да било друг мъж задето е поискал да вземе онова, което предлагаш толкова евтино. Ти си единствената виновница за всичко, ти си тази, която трябва да бъда наказана.
Сърцето на Катрин се сви.
— Аз обичах Лиъм — прошепна тя преди да се овладее.
— Така ли?
Погледите им се срещнаха. Очите на Елизабет пламтяха свирепо. Как бе могла да каже подобно нещо след предателството на Лиъм? Но и как би могла да замълчи, когато това беше единствения начин да се защити срещу яростната атака на кралицата? Когато това бе самата истина?
Елизабет изсумтя.
— И какво по-точно обичаше у него? Неговите ласкателства… или размера на члена му?
Катрин трепна слисано. Бузите й поруменяха.
— Отговори ми — настоя кралицата.
— Какво искате да ви кажа? — сухо попита Катрин.
— Как беше той в леглото?
Тя погледна Елизабет право в очите. Знаеше, че е по-добре да не отговаря. Но знаеше също, че пламтящите й бузи говореха повече и от най-ясно произнесените думи.
— Кучка! — изсъска Елизабет и се извърна.
Катрин затвори очи, за да спре сълзите на безпомощен гняв, които напираха да се търкулнат по лицето й. Не разбираше защо кралицата я мрази толкова. Но бе невъзможно да се брани срещу подобни злостни обвинения, да защити своята невинност. Пък и каква ти невинност? В действителност всички тези обвинения в основата си бяха верни.
Тя изпадна в отчаяние. Не разполагаше с никакви оръжия, нямаше нито един съюзник. Можеше да разчита единствено на себе си. Трябваше да вложи целия си разум и предпазливост.
— Ваше величество — каза Катрин и облиза устни, — поемам цялата вина за това, че подмамих Лиъм, че го съблазних. Не успях да се въздържа, също като майка си. Вие сте права. И… аз съжалявам най-искрено. — Тя наведе глава, разтреперана от яростната битка между своето достойнство и здравия си разум. — Моля да ми простите.
Елизабет не помръдна, но Катрин усещаше погледа й.
— Не мисля, че мога — каза тя накрая, но тонът й беше много по-спокоен и далеч не така хаплив.
Катрин се осмели да вдигне очи.
— Тъй като аз съм виновна за всичко, би било несправедливо и безсмислено да обвинявате Лиъм, нали?
В погледа на кралицата неочаквано проблесна искрица уважение.
— Не знаех, че умееш да спориш толкова добре, Катрин.
Катрин не отмести поглед.
— Не бих посмяла да споря с вас, Ваше величество.