Този път Лестър не се засмя.
— Мога да те притежавам още сега и ти не ще се осмелиш да се оплачеш пред никого. Не е ли така?
Катрин простена.
— Но в такъв случай ще бъде против волята ми — извика тя, вече наистина уплашена. — Аз ви предлагам една безкрайна нощ на удоволствия, Дъдли. Нощ, в която ще ви разкрия всичките си умения на съблазнителка. — Гласът й секна. По бузите й се търкаляха сълзи.
Той я погледна втренчено.
— Дадено.
Но Катрин не изпита облекчение.
— Има още нещо.
Веждите му се извиха въпросително.
— Искам да видя Лиъм. Само веднъж. В крайна сметка, може и да не успеете да издействате освобождаването му.
— Разбирам. — Тонът му бе рязък; лицето му — изопнато.
— Ако до два дни не съм посетила Тауър, уговорката ни отпада — блъфира тя.
В очите на Дъдли светна опасен огън.
— А когато го посетиш, ще му дадеш ли това, което току-що отказа да дадеш на мен?
— Това не ви влиза в работата.
Известно време той я гледаше мълчаливо. Накрая каза:
— За две услуги се плаща двойно, Катрин.
Катрин разбра какво имаше предвид, кимна и се извърна, готова да си върви.
Лестър я хвана за ръкава.
— Не бързай толкова.
Тя се обърна отново с лице към него с очевидна неохота.
— Ела тук — каза той. — Искам да скрепим сделката с целувка.
Събуди го някакъв шум.
Беше остър, скърцащ звук и отначало Лиъм, стреснат в съня си, помисли, че е плъх и се приготви да убие проклетия звяр, ако реши се приближи до него.
Но скърцащият звук притихна. Сега ясно се чу изщракване. Лиъм рязко се надигна от проснатия на земята сламеник и седна върху него. Някой отключваше вратата на килията му.
Както винаги, вътре цареше непрогледна тъмнина, но той имаше смътна представа за времето, понеже два пъти дневно му носеха овесена каша и вода. Днес вече бе изял и двете си дажби — значи, беше късна вечер, може би дори полунощ. Лиъм скочи на крака и застана нащрек, готов да срещне приятел… или убиец.
Вратата се разтвори широко и в килията се разля ярка светлина. Той вдигна ръка, за да предпази очите си от ослепителния блясък. За миг успя да зърне само един от надзирателите и зад него фигурата на непознат посетител в наметало с вдигната качулка.
Тогава долови шумолене на колосани платове — звук, който можеше да идва единствено от жена. Лиъм замръзна на мястото си и бавно отмести ръка от очите си, страхувайки се, че сънува. Или че полудява.
С фенер в ръка, Катрин пристъпи в килията.
Видя го в същия миг, в който я видя и той и също като него застина неподвижно. Двамата впиха погледи един в друг, без да забележат нито лукавата усмивка на надзирателя, нито как той внимателно затвори вратата зад гърба на Катрин.
— Лиъм! — пресипнало възкликна тя. — О, божичко, Лиъм, добре ли си?
Беше като видение с неземна красота. Небесен ангел и в същото време прелъстителка от плът и кръв. Лиъм не помръдваше, не дишаше. Появата й го изпълни с пронизваща болка. Припомни си, че тя го бе използвала, за да помогне на своя баща. Че беше долна, невярна кучка. Че никога не би могла да обича сина на Шон О’Нийл. Беше го чул от собствената й уста.
— Какво искаш? — попита той с груб глас, който отекна сред каменните стени на малката килия. Опитваше се да не обръща внимание на красотата й и — бог да пази душата му! — на неприкритата тревога и загриженост, които се четяха в очите й, наред с още нещо, нещо много повече, нещо, което не можеше да е истина.
Шепотът й беше неравен.
— Исках да те видя.
— Защо?
Катрин извърна глава. Но Лиъм успя да съзре блясъка на сълзи в очите й.
— Защо? — повтори той. — Не си ли доволна, Катрин, че скоро ще получа това, което се полага на един пират?
Тя вдигна поглед и преглътна.
Ръцете му се свиха в юмруци.
— Не си ли доволна, жено моя, че твоят съпруг — синът на Шон О’Нийл — скоро ще умре? И че ще бъдеш свободна да хванеш в капана си благородния и благочестив Джон Хок? Ако вече не си го сторила, разбира се.
Катрин прехапа устни и го погледна наскърбено. По бузата й се стичаше сълза.
— Съжалявам.
Лиъм изтръпна.
Тя му обърна гръб и вдигна ръка, готова да почука на вратата, за да повика охраната.
— Недей! — извика той и с един скок се озова до нея. Пръстите му се вкопчиха в китката й. Катрин не помръдна.
— Катрин — прошепна Лиъм изтерзано. Вече не го беше грижа за това, че го бе измамила и предала. Единственото, което го интересуваше, бе че тя е тук — не онзи образ от фантазиите и кошмарите му, не призрачното видение от неговите нощи и дни, а истинската, живата Катрин — и беше казала, че съжалява. Очевидно в крайна сметка се бе оказал един романтичен глупак, защото усети как в гърдите му трепва надежда. — Катрин, защо дойде?