Тя бавно се извърна с лице към него. Гласът й бе тих, почти беззвучен.
— Дойдох, за да ти кажа… че не искам да умираш.
Надеждата го изпълни целия.
— Нима това има значение за теб?
Катрин пое дъх разтреперана.
— Лиъм… Да.
Той протегна ръце и обхвана с длани лицето й — нейното изумително лице. Лице, което го преследваше от толкова години, още от онази далечна утрин, когато за пръв път я бе зърнал в манастира. Знаеше, че е мръсен и окъсан, но не можеше да спре да я целува, точно както след оня ден в абатството Сен Пиер-Еглиз не бе могъл да спре да мисли за нея всеки ден, час и минута. Устните му докоснаха нейните. В този миг той усети цялата гореща, могъща сила на своята любов — любовта, в която бе отказвал да повярва; любовта, която никога не бе искал; любовта, която го бе обсебила още тогава и от която продължаваше да бъде обсебен; любовта, която направляваше всяка негова постъпка и която го бе тласнала към безумната игра, за да доведе двама им с Катрин до тази точка във времето, сплели ръце в безмълвно страдание в подземията на лондонския Тауър.
Устните й трепнаха при допира му.
Желание се надигна у Лиъм — горещо, страстно, неудържимо — и разтърси тялото му. Той сграбчи Катрин за раменете, неспособен да мисли за нищо друго, освен за този необуздан порив да я притежава, да я подчини, да я направи своя робиня със силата и мощта на тялото си; така, както тя го бе направила свой роб с красотата си, с гордостта си, със своята решителност и ум.
— Катрин, искам те.
Катрин се притисна към него. Тялото й бе топло, приканващо. Тя се взря в очите му и прошепна името му, прошепна „да“.
Лиъм изстена, прегърна я силно и притисна лице до шията й, за да вкуси още малко от пулсиращата горещина на прилепените им едно в друго тела.
— Лиъм, толкова ме е страх. Моля те. — Катрин обсипа челото му с целувки, зарови пръсти в косите му. — Аз също те искам, любими. Нуждая се от теб.
При тези думи и последните тухли от стената, която бе издигнал, за да брани сърцето си, се срутиха. Той се взря в очите й с цвят на море. Това не беше преструвка, не беше театър. В зениците й пламтеше желание, желание и нещо много по-могъщо. Нещо неразрушимо, вечно. Нещо, предопределено от самата съдба, на което две човешки същества не можеха да противостоят.
Думите бяха там, на върха на езика му. Обичам те. Винаги съм те обичал. Винаги ще те обичам.
Устните му се впиха в нейните. Пръстите му я докосваха ненаситно, изучаваха всяка част от тялото й, наслаждаваха се на всяка извивка. Изведнъж дланта му стигна до корема й. Лиъм се вкамени.
Беше твърд, заоблен и изпъкнал.
Катрин издаде звук, който бе полу-смях, полу-ридание.
— Да, Лиъм, това е твоето дете.
Той вдигна глава и се втренчи в нея невярващо, докато ръката му продължаваше да гали корема й. Беше зашеметен. Сетне погледът му се плъзна надолу към чудноватата издутина.
— Моето дете — прошепна прегракнало Лиъм и в слисания му поглед се прокрадна неимоверна радост. Катрин щеше да го дари с дете!
Вдигна отново очи към лицето й и видя, че макар да бе обляна в сълзи, тя също се усмихваше.
Внезапно радостта му се стопи. Припомни си своето собствено детство, целия си живот.
— О, господи! — възкликна той, разкъсван между ликуващото щастие и отчаяната безнадеждност.
Усмивката на Катрин помръкна.
— Ти не се радваш.
Лиъм направи крачка назад.
— Ти не разбираш. — Изведнъж бе станал отново онова малко тъжно момче; чуваше жестоките, подигравателни подвиквания. Копелето на Шон О’Нийл. Копелето на Шон О’Нийл.
Тя докосна ръката му.
— Разбирам. Лиъм… аз ще пазя нашия син. Той няма да страда така, както си страдал ти, кълна ти се.
— Не можеш да попречиш на хората да го презират, нито пък да промениш това, че е мой син.
Катрин мълчеше. Той потръпна.
— Какво си намислила?
Лицето й пребледня. С изключение на две ярко розови петна на бузите й — белезите на нейната вина.
Сетне си припомни за неговото предателство и за своята решителност.
— Какво си намислила, Катрин?
— Кралицата е разярена. Хок казва, че ще те обесят.
Хок. Джон Хок. Другият й съпруг.
— Още не съм умрял, Кейт. Нито пък възнамерявам да умирам, поне не в скоро време. Или ти вече си ме погребала?
— Не искам да умираш!
— И няма да умра. Ще избягам от този затвор, ще се върна в морето и ще довърша играта, която започнах. Чуваш ли, Катрин? — изкрещя Лиъм. — И ти ще бъдеш с мен. Ти и детето!
Катрин не отговори. Но мълчанието й му каза всичко, което искаше да узнае.
— Ти си моя жена — каза той. Гърдите му дишаха тежко. Внезапно осъзна, че не издържа повече, че не може да понася нито това пленничество, нито своето безсилие. Обзе го свиреп гняв. Пръстите му стиснаха брадичката на Катрин и я принудиха да го погледне в очите. Тя клатеше глава упорито в знак на несъгласие.