Катрин крещеше. Крещеше. И крещеше.
Джулиет държеше ръката й, галеше косата й и й говореше успокоително:
— Ще мине. Бъди храбра, Катрин. Бъди храбра.
Катрин почти не я чуваше. От самото начало знаеше, че ще я боли, но никога не си бе представяла, че болката ще бъде толкова ужасяваща, силна и непрестанна. Сякаш в утробата й се забиваха хиляди ножове, които я разкъсваха отвътре. О, господи! Лиъм. Колко се нуждаеше от него.
Най-сетне болката започна да утихва. Катрин заплака. Знаеше, че съвсем скоро страданията й ще започнат отново, още по-силни, още по-страшни. Не мислеше, че ще е способна да ги понесе докрай.
Още от зазоряване се опитваше да роди. Родилните мъки започнаха предишната вечер след вечеря, а истинските болки — около полунощ. До сутринта Катрин вече бе изтощена до смърт. А сега наближаваше обед. Спалнята беше обляна в слънчева светлина. Колко още можеше да продължи всичко това? Колко щяха да издържат силите й?
— Катрин! — развълнувано извика Джулиет. — Акушерката казва, че главата на бебето се вижда! Трябва да се напънеш, миличка, колкото можеш по-силно!
Но Катрин избухна в ридания, връхлетяна от поредния пристъп на нечовешка болка.
— Хайде, лейди, давайте — извика Джини. — Бебето не може да остане в това положение!
Думите й бавно достигнаха до съзнанието на Катрин и когато разбра смисъла им, тя бе обзета от див страх. Не й бяха останали никакви сили да се напъне, но бебето вече не беше в безопасност в утробата й, а бе притиснато между тесните стени на родилния канал. Ами ако не успееше да го изтласка оттам? Сигурно то щеше да умре!
Катрин изпъшка. Трябваше да намери отнякъде силите, които не й достигаха, за да спаси бебето. Детето на Лиъм трябваше да живее. Тя заби пръсти в ръката на Джулиет и напрегна цялото си тяло.
— Добре, Катрин, много добре. Вече се показва цялата му глава! — извика Джулиет.
Катрин се предаде и се стовари по гръб върху възглавниците, разтърсвана от ридания. Нямаше сила. Нямаше да успее.
— Лиъм! — проплака тя. — Господи, имам нужда от Лиъм!
Джулиет пребледня като платно.
Катрин се запита колко ли пъти в агонията си е произнесла името му на глас. Но след това си каза, че изобщо не я е грижа. Тъкмо Лиъм, а не Джулиет трябваше да е до нея сега, той трябваше да я държи за ръката и да й вдъхва смелост в най-тежкото от всички изпитания в живота й. И не Джон Хок бе мъжът, който трябваше да стои пред вратата на спалнята й.
— Хайде, лейди, напънете се и позволете на клетото дребосъче да се роди — извика Джини.
Пред очите на Катрин изплува образът на Лиъм — напрегнат, загрижен. Трябваше да успее. Трябваше да даде живот на неговото дете. Това бе най-важното нещо в целия й живот. С вик тя се изправи на лакти, изпъшка и направи отчаян, нечовешки напън да изтласка бебето. За миг й се стори, че лицето, наведено тъй близо над нейното и ръката, стиснала нейната, са на Лиъм, а не на Джулиет. Мога, каза си тя. Заради него! Мога, ще успея! Акушерката нададе ликуващ вик и Катрин начаса разбра, че бебето се е родило.
Болката беше изчезнала и вместо нея по тялото й се разля блажен покой. Катрин усети как слабостта й изведнъж се превръща в сила и впери поглед в акушерката, която все още бе наведена над бедрата й.
— Добре ли е бебето? — прошепна тя, като се напрягаше да види нещо. Онова, което зърна, бяха купчина кафяви къдрици и телцето на бебето, покрито с белезникави околоплодни води и кръв.
— Съвсем добре — усмихна се Джини и сряза пъпната връв, свързваща майката и детето.
— Мом-момче ли е… или момиче? — заекна Катрин и отново се надигна на лакти в отчаяно усилие да види новороденото си бебе.
Джини вдигна детето и й го показа.
— Момче, милейди. Дарихте господаря си с прекрасен син.
Лицето на Катрин се обля в сълзи, когато тя съзря за пръв път своето дете. Синът на Лиъм. Бебето имаше кръгло личице и малко, сякаш сплескано от раждането носле; ръцете и краката му изглеждаха необичайно дълги; мъничките му пръстчета мърдаха живо, а сините му, съвсем сини очи, бяха широко отворени… и се взираха право в нея. Никога в живота си Катрин не бе виждала нещо по-красиво. В миг я обзе огромна, всепоглъщаща любов. Ръцете й се протегнаха.
— При това е истински юнак — каза акушерката. — Чакайте да го изчистя малко, преди да ви го дам.
— О, Катрин — извика Джулиет и хвана ръцете на приятелката си. Очите й бяха плувнали в сълзи. — Имаш син! Красив, здрав син.
Катрин се отпусна върху възглавниците, но не откъсна нито за миг поглед от сина си. Джини пови телцето му в чисти пелени, сетне в меко одеяло. Катрин отново протегна ръце.
— Дай ми моя син — усмихнато нареди тя. Очите й блестяха. Също толкова усмихната, Джини пристъпи към нея с детето в ръце.