Внезапно в стаята връхлетя Джон Хок и застана между двете жени.
— Не.
Катрин се вцепени и завъртя глава в посоката, от която бе дошъл суровия му глас.
— Моят син — прошепна тя объркано и неуверено. — Искам да прегърна сина си.
Лицето на Хок бе изопнато до краен предел.
— Не — повтори той. — Джини, занеси детето долу. Веднага.
— Искам си сина — изкрещя Катрин, надигайки се с мъка от възглавницата. — Искам да прегърна сина си. Защо не ми позволяваш?
Пребледняла, Джулиет бе втренчила разширените си от изумление очи в Хок
Но погледът на Хок беше прикован в Катрин. Лицето му имаше каменно изражение.
— По-добре е да не го прегръщаш, да не го познаваш. Така ще ти бъде по-лесно.
— К-какво? — извика Катрин, като успя да седне в леглото с помощта на Джулиет. — Хок! Искам си сина! — Тя зърна как акушерката се отправя към вратата с детето в ръце. Очите й се напълниха със сълзи. — Моят син! Върнете ми сина!
— Катрин, чуй ме — каза Хок.
— Не! — изпищя Катрин, изрита завивките и с нечовешко усилие прехвърли краката си през ръба на леглото. Зави й се свят и тя се вкопчи в рамката на спалнята, за да не рухне на земята. Обзе я паника — огромна, ужасна, ужасяваща. — Ти ме излъга! Излъга ме! Искам си сина!
— Не те излъгах, но моите планове вече не означават нищо — мрачно каза Хок. — Кралицата е решила да вземе детето при себе си по причини, за които не пожела да ме уведоми.
Катрин го гледаше, неспособна да говори и дори да диша.
— И тъй като според нея това е изключително важно, аз се съгласих — продължи той, сетне добави, изчервен: — Аз служа на своята кралица, Катрин. Не можех да й откажа.
От гърдите й се изтръгна писък. Ужасът я задушаваше.
— Тя иска да ми вземе сина? И ти й позволяваш? Не можеш да сториш това, не можеш!
— В двореца ще се грижат добре за него, Катрин — каза Джон. — Обещавам ти.
Катрин извика и се преви надве от болка, по-жестока от всички, които бе преживяла до този момент. Когато най-накрая намери сили да се изправи, лицето й беше сгърчено от ярост, от страх и мъка и изглеждаше остаряло и грозно.
— Искам си сина! — изкрещя тя. — Върни ми сина!
— Не мога — каза Хок и прибави колебливо: — Съжалявам. — После се извърна и излезе от стаята.
Катрин простена и скочи на крака. Джулиет я хвана, преди да се строполи на пода.
— Пусни ме — извика Катрин. — Пусни ме, преди да са отнесли моето бебе! О, господи! Господи! Помогни ми, моля те!
Джулиет, чието лице също беше обляно в сълзи, продължаваше да я държи здраво, за да й попречи да последва Хок.
— Катрин, миличка, нищо не можеш да направиш. Не и след като Джон е решил да изпълни волята на кралицата.
Катрин не и обърна внимание. Незнайно откъде тя намери някаква свръхчовешка сила, съумя да се отскубне от Джулиет, да се добере залитайки до вратата и да сграбчи дръжката й. Дървените крила сякаш тежаха цял тон. Задъхана, Катрин разтвори вратата и като се олюляваше премина през коридора и се надвеси през парапета на върха на стълбата.
— Джини! Върни се! Джини! Помогни ми! Искат да ми откраднат сина!
Но никой не се отзова на виковете й. Изтощена и отчаяна, тя се свлече на пода. Джулиет, която се бе спуснала по петите и, я намери простряна по очи да драска по паркета с разкървавени пръсти, скимтяща като ранено животно.
В празния салон измъченият й шепот отекна като камбанен звън. Нямат право! Нямат право! Господи, помогни ми! Искам си сина!
Хок зарея празен поглед към хълмовете, които вече бяха потънали в тучна зеленина и осеяни с диви жълти цветя. Небето бе толкова синьо, че денят изглеждаше идиличен. Но това беше илюзия. В ушите на Хок все още кънтяха писъците на Катрин. Не тези по време на родилните мъки, а след това, когато беше разкъсана от много по-силна болка. Когато бе наредил да вземат бебето й.
Дворът на имението бе пълен с оседлани коне и войници. Специална покрита карета очакваше дойката и детето. Елизабет изрично бе подчертала колко е важно детето да бъде в безопасност и бе настояла Хок да го донесе в Лондон лично.
Хок беше нещастен и мрачен. Съпругата му обичаше О’Нийл до полуда и в този ден той бе осъзнал, че Катрин е жена, която наистина е способна до края на дните си да копнее по пирата. О, да, тя вероятно щеше да изпълнява съпружеските си задължения към него, можеше никога повече да не спомене и дума за миналото, можеше да се грижи охотно за домакинството и да топли леглото му, да му роди дузина синове. Но винаги щеше да обича Лиъм О’Нийл. Хок се запита какво ли е да обичаш някого толкова силно, толкова всеотдайно и пълно.