Ето че сега той й бе отнел не само нейния любим, но и детето й. В гърлото му се надигна буца. Проклятие! Беше станал слаб. Да откъснеш едно дете от прегръдките на майка му бе едно от най-тежките престъпления. Престъпление, което му се щеше да не бе извършвал и което не искаше да извършва никога повече, дори и заради своята кралица.
Но Катрин щеше да го преживее. Тя бе силна жена. Ала въпреки че беше уверен в това, болката не оставяше душата му на мира.
— Как можахте!
Хок се извърна и се озова лице в лице с един разгневен ангел. Джулиет.
— Мислех ви за благороден, почтен, добър човек, но това, което направихте, беше чудовищно! — Тя плачеше.
Хок се вцепени. Обвиненията й попаднаха право в сърцето му. Знаеше, че няма защо да се опитва да се защитава пред тази девойка с лунни очи.
— Не можех да откажа на кралицата.
— Напротив, можехте! — извика Джулиет.
Той видя, че ръцете й са свити в юмруци.
— Вие не разбирате.
— Разбирам — горчиво каза тя. — Разбирам, че съм се заблудила дълбоко във вас. Разбирам, че не сте и наполовина толкова благороден, колкото изглеждате. Разбирам, че сте ревнив, да, ревнувате за това, че Катрин обича друг мъж. Може би още от самото начало сте планирали това! — Гласът й премина в яростен крясък. — Да се отървете от детето на О’Нийл! — Джулиет вирна глава, предизвиквайки го да отрече твърденията й.
Но той не го стори. Дори да се опиташе, тя нямаше да му повярва.
— Как е Катрин?
Смехът й бе рязък и жлъчен.
— Как е тя? Тя най-накрая припадна… дяволите да ви вземат!
Хок пребледня.
Джулиет се завъртя, хвана полите си и изтича обратно в къщата.
Стиснал зъби, Хок накара да доведат коня му и се качи на седлото.
— Изпратете да вземат дойката и детето — обърна се той към един от войниците. — Готови сме за тръгване.
Катрин отказваше да говори с когото и да било, дори с Джулиет. Остана в леглото цели два дни, за да възвърне силите си. Не успя, разбира се, но нямаше време да чака да се възстанови напълно. Трябваше да направи това, което бе длъжна да направи.
Не сподели намеренията си с никого — нито с Джулиет, нито с Джини, макар че и двете жени й съчувстваха и изглеждаха не по-малко нещастни от нея. На третия ден след раждането на своето бебе Катрин облече слугинските дрехи, които една слабоумна кухненска прислужница й бе донесла през нощта по нейно нареждане. Сетне привърза към бедрото си един ирландски кинжал, като внимаваше да го скрие добре, така че никой да не може да го забележи.
Когато дойде нощта и всички в имението, включително Джулиет, която бе отказала да се прибере у дома в Търлстоун, бяха дълбоко заспали, Катрин се измъкна от леглото, излезе от къщата, наметнала върху чуждата рокля проста сива пелерина и се промъкна до конюшните. Вътре нямаше никой — всички слуги и коняри спяха в отделна къща. Тя избра коня, който бе яздила при последното си пътуване от Лондон към Корнуол през пролетта. Непоколебимата решителност й даваше необикновена сила и за броени мигове Катрин успя да се качи съвсем сама на седлото на послушното животно. Едва когато вече препускаше през входната врата на Хокхърст тя усети колко е слаба. Толкова й прималя, че се наложи да се вкопчи в седлото и да си повтаря непрестанно, че не бива да припада, не сега, когато й предстоеше дълъг и труден път.
Отиваше в Лондон, за да се изправи срещу кралицата. Отиваше в Лондон, за да си върне своето дете. Нищо и никой нямаше да може да я спре.
Уайтхол
— Трябва да видя кралицата!
Беше ранна утрин и Елизабет все още се намираше в покоите си, обградена от своите камериерки. Множество благородници, между които офицерите от кралската охрана, неколцина гвардейци и други придворни изпълваха фоайето пред стаята й, в очакване да се появи. Катрин се бе изправила срещу двамата униформени войници пред затворената врата.
— Трябва да видя кралицата! — повтори тя.
Отчаяната решителност в тона и накара много глави да се извърнат към нея.
— Как влезе тук, жено? — попита един от войниците. — Веднага се пръждосвай. Хората от простолюдието нямат право да се обръщат с молби към Нейно величество.
Катрин упорито стисна устни и изправи рамене. Пелерината й беше прокъсана и прашна; отдавна бе загубила шапчицата си и косата й падаше свободно, разпиляна и несресана; ръцете й бяха мръсни, с изпочупени нокти, а лицето й — бледо, изнурено и набраздено от пот. Дни наред не беше хапвала нищичко и се чувстваше ужасно слаба. Но бе стигнала до двореца и вече нищо не бе в състояние да я спре. Нито тези грубияни, нито който и да било друг.