Лестър застина.
Тя застана до прозореца и се загледа в сивите, лениви води на Темза, изпъстрени с лодки и ладии.
— Катрин Фицджералд ще бъде изправена пред съда за държавна измяна, Робин. Искам да бъде обесена и тя ще бъде обесена.
— Тя се е опитала да убие кралицата. Не може да остане тук!
— Тя е моя дъщеря, а Хок, който е неин съпруг, го няма и не мисля, че ще се върне скоро. Катрин ще остане тук, Елинор, поне докато измисля някое безопасно място, където да я изпратя.
Катрин слушаше безучастно спора между Джералд и Елинор. Никога през живота си не се бе чувствата толкова изтощена. Не можеше дори да държи главата си изправена и тя лежеше отпусната върху ръцете й на масата. Но беше щастлива. Лиъм бе избягал. Лиъм щеше да живее. Тя се засмя тихичко. Сетне очите й се напълниха със сълзи. Сега трябваше да изпълни своята част от сделката с Лестър.
— Виж я само! Та тя е луда! — изсъска Елинор.
Джералд погледна към дъщеря си, която се смееше през сълзи.
— Тя току що е родила дете. Самата ти много добре знаеш какви са мъките при едно раждане. Остави я на мира.
Катрин ги чу и заби нокти в дървения плот на масата. Беше ли луда? Сама не можеше да проумее защо се бе опитала да убие кралицата. Откъде бе дошъл този свиреп, необуздан гняв? И тогава си спомни. Тя имаше син. Едно мъничко, гладно същество, което и бяха откраднали. Тялото й се разтърси от ридания.
Плачеше не само защото искаше своето бебе, а и защото изведнъж я бе обзел огромен, непоносим страх за него. И двамата му родители бяха престъпници. Лиъм бе избягал, но си оставаше предател. Самата Катрин едва не беше убила кралицата. Какво ли щеше да стори Елизабет със сина им?
Може би Лестър щеше да й помогне още веднъж.
— Кейти — нежно каза Джералд, като се наведе над нея, — трябва да си легнеш, преди наистина да си се разболяла.
Катрин се усмихна на баща си през сълзи.
— Ще видя ли някога отново моето дете, татко? Дали ще има кой да го нахрани, да се грижи за него, да го обича? О, господи, как ще живея?
Той погали мръсната й, разрошена коса.
— Ще поговорим за това утре, мила, когато си отпочинала.
Катрин се остави да я изправи на крака.
— Ами Лиъм? Дали ще го видя някога пак? — задавено извика тя.
Джералд се усмихна, сякаш пиратът никога не го беше предавал.
— Изобщо не се съмнявам в това.
— Знам, че тя е тук.
Застанал със свещ в ръка насред тъмната трапезария на къщата, Джералд гледаше Лестър без да мига.
— Войниците на кралицата идваха няколко пъти, претърсиха всяко ъгълче на къщата и двора и не откриха нищо. Катрин не е тук, милорд.
Лестър се усмихна. Светлинката от свещта танцуваше върху изумителното му тъмно лице.
— Джералд, ти забравяш, че съм твой приятел — меко каза той. — А също и приятел на Катрин. — Черните му очи горяха. — Нейният живот ми е скъп. Не искам тя да увисне на бесилото.
Джералд се поколеба. Интересът на Лестър към дъщеря му бе повече от очевиден. Но преди да потъне изтощена до смърт в дълбок сън, Катрин му бе обяснила, че се е омъжила за Лиъм О’Нийл през октомври на острова на пирата. Той внимателно обмисляше възможностите. Дали бе по-добре Катрин да стане любовница на Лестър, който несъмнено беше най-могъщия мъж в Англия? Или да се върне при пирата и да продължи да живее като негова съпруга, като запази съюза между О’Нийл и Дезмънд?
След кратък размисъл решението беше взето. Въпреки своето влияние, преди четири години Дъдли не бе успял да убеди кралицата да не осъжда Джералд — и сега той беше изгнаник в Селинджър Хаус, лишен от богатствата, от титлата и от властта си. Не, Лиъм О’Нийл можеше да стори за него повече, отколкото Лестър.
— Знам, че тя е тук — повтори Дъдли с растящо нетърпение.
— Тя е изтощена и болна и в момента спи дълбоко.
Със светнал от задоволство поглед, Лестър кимна.
— Ще дойда да я взема след седмица-две, когато всичко утихне. Имам едно малко, усамотено имение в Нортъмбърланд. Това е идеалното място за нея. Междувременно я укривайте добре, а аз ще ви предупреждавам всеки път, когато кралицата реши да изпрати войници насам.
Джералд кимна, усмихна се и стисна ръката на графа. Лестър се извърна, прекоси стаята с развято около широките му рамене тъмно наметало и изчезна сред черните сенки на нощта.
Катрин бе толкова смазана от умора, че още щом изтерзаното й от болка тяло докосна мекия дюшек на леглото, тя заспа мигновено. И спа през целия следващ ден — дълбоко, без да сънува, без да помръдне нито веднъж
Когато най-сетне започна да се пробужда, усети в гърдите си толкова свирепа, пламтяща болка, че отчаяно й се прииска да заспи отново. Някак си усещаше с малкото остатъци от своето съзнание, че събуждането ще й донесе нещо неописуемо страшно.