Говореше спокойно, без да се самосъжалява и без огорчение. Катрин се взря в него, развълнувана дълбоко от думите му. Положението им в живота беше сходно. Също като нея той носеше едно безполезно име и нямаше могъщ род зад гърба си. Беше оцелял, защото бе приел истината и защото се бореше упорито с всяка буря, връхлетяла живота му. И я съветваше да се бори по същия начин с бурята в собствения й живот.
— Значи сега мога да оцелея само като те приема в леглото си — каза тя горчиво. — В края на краищата излиза, че съм идеалната жертва за мъж като теб. Каквото и да ми сториш, никой няма да ти потърси сметка; никой няма да те накара да платиш, когато ме поругаеш. Няма да се разрази политическа буря заради това, че си ме отвлякъл и си ме изнасилил.
В очите му заблестя неподправен интерес.
— Интелигентна жена — промърмори той. — Красива, твърдоглава и интелигентна — колко рядко срещано съчетание.
Противно на волята си, Катрин се изчерви. Не бе възможно думите му да са ласкателство, нищо че звучаха така. Идеалната жена не беше нито твърдоглава, нито умна, а скромна, въздържана и готова да се подчинява във всичко. Но пиратът й се усмихваше, сякаш бе напълно доволен от откритието си. Тя вирна брадичка.
— Няма да бъда твоя жертва. Не вярвам да съм останала без нито един закрилник на света. Не вярвам, че можеш да направиш това с мен и да се измъкнеш безнаказано след такова отвратително деяние.
Той стисна челюст и се изправи в целия си грамаден ръст.
— Ти си жертва, Катрин. Жертва на политическите обстоятелства. — Погледът му беше твърд. — Но не аз реших съдбата на баща ти. Не аз се произнесох относно вината му и не аз го осъдих за това. Не обвинявай мен за необмислените действия на Фицджералд и за решението на кралицата да сложи край на непокорството му. Не съм аз човекът, отнел твоето наследство, името ти и положението ти в живота.
— Аз те обвинявам за твоите необмислени действия — извика презрително тя, стиснала юмруци.
На устните му проблесна усмивка.
— Аз никога не действам необмислено. — Той тръгна покрай масата към нея. Катрин се отдръпна назад към стената с разтуптяно ръце. Пиратът спря пред нея. Усмивката му беше заплашителна. — Но ти си права за едно нещо.
Тя не искаше да знае какво е то и затова остана безмълвна.
Погледът му се плъзна по лицето й.
— Ти имаш закрилник, Катрин, един-единствен закрилник в този свят и това съм аз.
Катрин се ококори.
— Но ти няма да ме защитиш от себе си!
Тогава пиратският главатар избухна в гърлен, весел смях.
— Разбрала си всичко погрешно. Няма нужда някой да те защитава от мен. Аз нямам намерение да те нараня. Напротив, възнамерявам сам да те защитавам от останалия свят, да ти давам това, от което се нуждаеш, да ти доставям удоволствие. Искам само да дойдеш при мен с желание. Няма какво друго да сториш, Катрин. Нямаш друг избор в живота. — Погледът му помръкна. — Още щом те видях, разбрах, че ще бъдеш моя любовница.
— Не — каза твърдо Катрин. — Отговорът ми е „не“. Няма да стана твоя любовница. — Беше й извънредно трудно да произнесе тази ужасна дума.
— Ще промениш мнението си, когато се успокоиш, когато имаш възможност да се примириш със съдбата и с обстоятелствата.
— Никога няма да променя мнението си! Баща ми може и да е затворник, но мечтите ми още са живи! — Катрин знаеше, че това е самата истина. Нищо не можеше да убие мечтите й — нито жестоките житейски факти, нито този жесток човек.
— Мечтите ти са мъртви — каза меко той. — Убити от обстоятелствата. Убити от съдбата.
— Не! — Горещи сълзи изпълниха очите й. Пиратът я гледаше, но Катрин почти не го виждаше. — Проклети да са Бътлърови! — каза горчиво тя. — Проклет да е Съветът, проклета да е кралицата!
— Катрин! Света Богородице! Какво ти е сторил? — извика Джулиет.
При вида на сълзите по лицето на Катрин, пиратът я беше оставил сама. Накрая, изтощена от плач, тя се бе свила на кълбо върху леглото, което беше решила да отбягва. Не бе усетила колко време е минало, нито че Джулиет е влязла в стаята. Сега, когато бе в прегръдките на приятелката си, Катрин бавно се надигна и седна. Главата я болеше от дългия спор с пирата и от мъчителните усилия да се отбранява срещу него. Изтощението й се дължеше и на това, че откакто бе останала сама, беше прекарала всеки миг в напрегнато обмисляне на възможностите и алтернативите, които й оставаха. Засега не изглеждаше да разполага с кой знае какъв избор.
Тя също прегърна Джулиет и прошепна:
— Добре съм. — Това далеч не отговаряше на истината. — Той не… — Гласът й секна. — Той не отне честта ми.
— Става богу — въздъхна Джулиет с потъмнял от тревога поглед. Тя отмахна къдравата червена коса от лицето на приятелката си. — Той… нарани ли те?