Но следващите му думи потвърдиха, че мечтите й наистина бяха станали реалност.
— Джулиет — прегракнало, нерешително каза Джон, — Джулиет… бих искал да се омъжиш за мен… ако си съгласна да ме вземеш.
От гърдите й се изтръгна вик.
— Да, Джон, да.
Хок се усмихна.
— Мисля, че те обичам от много отдавна.
— А аз те обичам от първия миг, в който те видях — призна Джулиет.
Той улови ръката й.
— Днес ще говоря с чичо ти. Смятам, че ще успея да го убедя в предимствата на този брак и на сливането на двете съседни имения.
— А ако откаже? — с известна уплаха попита тя.
Хок се усмихна нежно.
— Тогава ще избягаме.
Думите му бяха дръзки, авантюристични и толкова романтични. А и самият той бе тъй силен и смел, че Джулиет не се боеше. Тя се засмя, но после видя погледа му и застина напълно неподвижно.
Неговата глава се наведе, нейната се изправи. И тогава двамата затанцуваха в беседката под чворестите дъбове и старите брястове — танц, познат от незапомнени времена, танц за цял един живот.
Катрин гореше от нетърпение да напусне Лондон. Едната от причините бе тази, че никой нямаше да се сети да я търси в Стенли Хаус. Но имаше и друга, по-важна — Лестър знаеше, че тя се укрива в Селинджър Хаус и възнамеряваше в близките дни да я отведе в едно от собствените си имения в северна Англия. Откакто узна това от Джералд, Катрин живееше в постоянен страх, че няма да успее да се измъкне от Лондон достатъчно бързо.
Прекрасно съзнаваше, че сега, когато Лиъм бе на свобода, тя трябва да изпълни своята част от сделката с Лестър. Но с цялото си същество копнееше да отложи този момент колкото е възможно повече. Даваше си сметка, че е по-добре да се отплати на Дъдли сега, преди Лиъм да се е върнал, отколкото след това. Но не можеше. Обзета от паника, Катрин потегли към Есекс, бягайки не само от кралицата, но и от нейния влиятелен фаворит.
Мери Стенли я очакваше. Още щом Катрин влезе в малкия двор на имението, входната врата се отвори и на прага се появи крехка русокоса жена в елегантна рокля.
Катрин мигновено забеляза, че Лиъм приличаше на майка си. Мери беше руса, сивоока и много красива; лицето й бе по-мек, женски вариант на лицето на сина й. От всичко, което бе слушала за нея, Катрин знаеше, че през живота си тази жена е понесла много страдания, но въпреки това изглеждаше елегантна и достолепна като истинска аристократка.
Един от мъжете, които я придружаваха, помогна на Катрин да слезе от коня. Всичките й страхове и притеснения от това как ще я посрещнат в Стенли Хаус се стопиха, когато видя топлата приветлива усмивка на другата жена. Мери я прегърна, покани я в къщата и я отведе в малката спалня, в която щеше да бъде настанена.
— Синът ми ми е говорил за теб толкова много, че те чувствам като стара, близка приятелка — каза Мери, докато отваряше вратата на стаята.
Катрин беше смаяна. Лиъм е говорил за нея пред майка си? При това много?
— Бих искала да съм ваша приятелка, лейди Стенли.
По-възрастната жена се усмихна.
— Моля те, наричай ме Мери. — Тя се разшета из стаята, прибра пелерината на гостенката си в гардероба и отметна тежките завивки на голямото старинно легло. Катрин извърна глава към прозореца, който гледаше към заоблените хълмове на Есекс и към едно бистро бълбукащо поточе. Край него пасяха овце и траеха малки агънца.
— Лиъм каза да се грижа за теб така, както бих се грижила за него — каза Мери, вперила поглед в нея.
Беше толкова мила, толкова добра. Катрин усети как и последните остатъци от смущение в нея се изпаряват.
— Вие сте повече от щедра. Благодаря ви — промълви тя трогната. Но в мислите й беше единствено Лиъм. — Често ли се виждате с Лиъм?
— Не. — Усмивката на Мери угасна. — Той води толкова труден живот. Не винаги е безопасно за него да идва в Англия. Още повече пък сега. Но си пишем писма. Лиъм е добър син; винаги, когато може, той идва да ме види.
Гласът й беше изпълнен с любов и това накара Катрин да изпита неописуема радост. Често се бе питала дали майката на Лиъм го обича. Защото много жени биха ненавиждали детето, което са заченали в резултат на брутално изнасилване. Но тази жена не беше от тях.
— Надявам се да нямате нищо против, че дойдох тук? — попита Катрин плахо.
— Ти си съпруга на Лиъм. Майката на неговия син. Жената, която той обича. Как бих могла да съм против?
Катрин се взря в лицето й. Макар Лиъм никога да не й бе казвал, че я обича, тя вярваше, че е така. Но вярата не й беше достатъчна.
— Лиъм ли ви каза… това?
Въпросът като че ли развесели Мери.
— Катрин, онова, което ми е казал за теб през тези години може да запълни цяла книга. Синът ми те обича още от първия миг, в който те е видял.
Катрин се вцепени.
— Може би сега наистина ме обича. Надявам се да е така. Но преди не ме обичаше — искам да кажа, когато живеехме на острова. Той ме измами, предаде ме. Преструваше се, че ме обича, а всъщност помагаше на врага на баща ми, на Фицморис. — Макар да му бе простила всичко, споменът за неговото предателство все още й навяваше тъга.
Мери бе престанала да се усмихва.
— Много хора изгоряха на кладите тук в Есекс, Катрин. По времето на Кървавата Мери всички ние живеехме в непрекъснат страх, че може да ни хвърлят в затвора и да ни изгорят живи. Всички бяхме свидетели на екзекуциите. — Не исках Лиъм да гледа тези мъчения, тези зверства — та той беше толкова малък, — но свещениците настояваха той също да присъства.
На Катрин й причерня при мисълта, че едно дете, особено пък Лиъм, може да гледа изгаряне на клада.
— Какво се опитвате да ми кажете?
— Фицморис не е обикновен католик като теб. Той е луд. Той изгаря онези, които не са съгласни с убежденията му, точно както правеше Кървавата Мери. Лиъм никога не би се съюзил с такъв човек. Наистина, той прие католицизма, за да се ожени за теб, но никога не би станал помощник на Фицморис.
— Но той го направи — прошепна Катрин.
Мери изсумтя.
— Синът ми е много умен. Планът му беше да подпомогне Фицморис, за да може после да го унищожи. Доколкото ми е казвал, в двореца има кръгове, които настояват Дезмънд да бъде върнат на баща ти, когато Фицморис бъде отстранен.
Катрин вкопчи пръсти в масата. Започваше да разбира, макар все още не съвсем ясно.
— Животът не е нищо друго, освен политика, скъпа моя — мрачно продължи Мери. — Аз съм живяла в двора много години и съм видяла това със собствените си очи. Хората идват и си отиват. Позициите във властта се запълват и изпразват, за да бъдат запълнени отново. Лиъм ще залови Фицморис и тогава мястото на този човек ще трябва да бъде заето от някой друг.
Катрин гледаше безмълвно пред себе си.
— Бунтовникът Фицморис стана прекалено силен и постигна прекалено много успехи, Катрин. Всички вече разбират, че би било далеч по-добре властта в Дезмънд да принадлежи на баща ти.
Катрин нададе вик. Колко добре разбираше сега действията на Лиъм. Трябвало е да му има доверие! Божичко, а тя го беше проклела!
— Това е невероятно дързък и рискован план — прошепна Катрин прегракнало. — Но защо? Защо му е било всичко това? Защо ще е готов дори да извърши предателство, за да възстанови баща ми в Дезмънд? Бих могла да го разбера, ако тази игра бе започнала преди няколко месеца, след като вече бяхме женени. Но когато бяхме на остров Иърик, Лиъм ми призна, че е започнал да помага на Фицморис много по-рано, веднага след като ме отвлече от френския кораб, с който Джулиет и аз плавахме от Шербург за Англия. Та тогава той почти не ме познаваше.
Мери я гледаше изпитателно.
— Кажи ми, скъпа моя, защо богат и прочут човек като Лиъм би нападнал един малък френски търговски кораб без всякаква политическа стойност и очевидно без ценен товар на борда.
— Не зная.
Мери отново се усмихна.
— Защото за него корабът е съдържал безценен товар — товар, който в очите на другите може би не е означавал нищо.
Катрин продължаваше да я гледа с недоумение.
— Скъпа, на кораба си се намирала ти. А синът ми искаше да те има.
Не, Мери явно грешеше. Катрин бе сигурна, че преди нападението над френския кораб Лиъм изобщо не е подозирал за нейното съществуване. И тогава я прониза внезапно съмнение: ами ако е подозирал?