Това беше отблъскващо занимание. Лиъм се бе зарекъл да не си позволява дори и искрица състрадание към Фицморис и хората му, пък и едва ли можеше да стори нещо срещу глада, който се ширеше из цяла южна Ирландия в резултат от мародерските набези, извършвани както от ирландските бунтовници, така и от английските войници. Не, той мислеше само за едно: трябваше да постави Фицморис на колене; трябваше да си върне сина. И Катрин.
Най-после успя да разпознае националността на малкия кораб, който се движеше пред тях. Беше шотландски. Лиъм се усмихна, свали далекогледа и се разпореди „Морски кинжал“ да поеме курс към тихото, защитено от бурите пристанище на остров Валенсия.
Защото искаше шотландския кораб да стигне до Фицморис. Шотландците нямаха представа, че барутът, с който бяха пълни трюмовете, беше дефектен. Той не можеше да се възпламени и щеше да направи и малкото останали мускети на бунтовниците негодни да стрелят. Лиъм чудесно знаеше, че Фицморис отчаяно се нуждае от този барут, както се нуждаеше и от хранителните провизии, които така и не достигаха до него.
„Морски кинжал“ направи остър завой и с разпънати платна се понесе през високите, разлюлени вълни, твърдо решен да изпревари връхлитащата буря.
Ричмънд, 1 март 1573
Пратеникът на сър Джон Перът беше едно изтощено до смърт момче на не повече от шестнадесет години. Червената му униформа бе почерняла от кал, разкъсана на множество места и напълно износена. Той се изправи пред кралицата, разтреперан от умора и изнемощялост.
— Ваше величество, лорд комендантът на Мънстър ми заповяда да ви предам това — каза момчето и подаде на Елизабет запечатано писмо.
Кралицата вече знаеше съдържанието му. Слуховете бяха по-бързи и от най-бързоходния пратеник. Сърцето й пулсираше лудо. Тя разчупи печата, прочете кратките три реда на писмото и вдигна глава.
— Вярно ли е? Наистина ли миналия месец Фицморис се е предал в ръцете на сър Джон при Килмалок?
— Да — отговори момчето. — И представляваше доста жалка картинка. Изпосталял и блед, по-скоро гол, отколкото облечен.
Елизабет отметна глава назад и се засмя.
Лестър пристъпи към нея и я прегърна през кръста.
— Каква чудесна новина! — възкликна той.
Кралицата също го удостои с прегръдка — кратка, но сърдечна.
— О, да! Този католически изменник падна в ръцете ми. Най-сетне! — Тя прочете още веднъж последния ред на писмото. Перът пишеше, че О’Нийл е изиграл решаваща роля за залавянето на бунтовника, като на практика го е принудил да се предаде. Елизабет се усмихна отново. Този път нейният златен пират не я беше предал. Пулсът й се ускори при мисълта, че щеше да го види отново, че щеше да го възнагради… може би със страстна целувка.
Тя отпрати момчето и се обърна ликуващо към съветниците си. Но само един поглед върху Сесил й бе достатъчен, за да разбере, че той иска да говори с нея, че става въпрос за нещо сериозно и че желае да останат насаме. Елизабет въздъхна. Не можеше ли поне малко да се порадва на победата си? Очакваше я от толкова дълго време.
— Уилям?
— Имаме да обсъждаме някои важни въпроси — промърмори Сесил.
Лестър пристъпи напред и застана до кралицата. Беше усмихнат, но в очите му трепкаше предизвикателен пламък.
— Говори. Не желая да отпращам Робин. Нещо повече. — Тя хвърли към Лестър поглед, изпълнен с топлота и нежност. — Бих искала той да вечеря с мен довечера.
Лицето на Дъдли засия.
— На твоите услуги, Бес — промълви той с лениво възбуждащ глас, — винаги на твоите услуги.
Сесил беше раздразнен и не направи опит да го скрие.
— Ирландците в южна Ирландия останаха без водач. На мястото на Фицморис може да се появи друг фанатичен католик. Трябва да предотвратим това.
Елизабет изсумтя.
— Знам какво ще кажеш сега.
— Предполагам. Фицджералд изобщо не биваше да бъде отстраняван, Ваше величество. Може и да е непокорен, но е дребен лорд, който се интересува единствено от собствената си власт. Изпратете го обратно в Дезмънд, преди да се е появил някой друг, още по-опасен враг.
Кралицата започна да крачи напред-назад. Не можеше да понася нахалния, безочлив ирландски лорд, винаги го бе ненавиждала. А и Ормънд, който в момента бе в Ленстър по някакви свои дела, изобщо нямаше да остане доволен, ако вечният му враг се върнеше в Дезмънд.
Лестър пристъпи към нея.
— За пръв път в живота си съм напълно съгласен с Бъргли, Ваше величество, Фицджералд е безобиден, особено сега, когато Дезмънд е опустошен. Върнете го в Ирландия колкото е възможно по-скоро, преди поредният Фицморис да надигне глава срещу вашата власт с помощта на испанците.