Елизабет въздъхна.
— Ще го накараме в знак на благодарност за това, че е получил обратно Дезмънд, да се задължи писмено да бъде покорен и лоялен към вас — каза Сесил. — Така ще го направим ваш съюзник. — Той се усмихна. — Нека той да води войните в южна Ирландия. Ние трябва да съсредоточим усилията си в други посоки, както ни се иска от толкова време.
Сесил беше напълно прав. Ирландия бе постоянен, но пък дяволски маловажен, незначителен проблем. Елизабет кимна.
— Така да бъде. Онзи нищожен, наперен изменник ще бъде помилван и върнат в Дезмънд. По дяволите! Колко досадно е всичко това!
Сесил следеше отблизо движението на всички важни политически фигури по света — това му бе работата. В мига, когато научи, че Лиъм О’Нийл е пристигнал в двореца и видя, че Елизабет се втурва към покоите си, за да се приготви за срещата с него, Сесил се усамоти в залата за аудиенции и нареди да му доведат пирата.
О’Нийл влезе в залата с каменно изражение на лицето. Погледът му беше напълно непроницаем. Сесил заповяда на секретарите и помощниците си да излязат. Останали сами, двамата мъже се изправиха един срещу друг. Сесил се усмихна леко.
След известна пауза Лиъм отвърна на усмивката му.
— Милорд, искал сте да говорите с мен.
— Така е — каза Сесил. — Бих желал да те поздравя, О’Нийл, за чудесно изиграната игра. — В тона му се прокрадна възхищение.
Лиъм премигна невинно.
— За каква игра говорите?
— О, говоря за политическа игра. За опасна, смъртоносна политическа игра.
Очите на Лиъм се разшириха от престорена изненада, но лицето му придоби иронично изражение.
— Така ли?
— Има само едно нещо, което не мога да разбера.
Лиъм не реагира.
— Откъде знаеше, че Катрин Фицджералд се намира на френския кораб?
Светлокафявата вежда на Лиъм се изви въпросително.
— Какво ви кара да смятате, че съм бил наясно с този факт, милорд?
Сесил се засмя.
— О, хайде, стига си се превземал. Ти никога не би пленил такъв кораб. Знаел си, че тя е на борда му и точно за това го нападна. Така започна играта, нали?
Лиъм наклони глава и за момент остана безмълвен. После каза тихо:
— Да.
Сесил кимна със задоволство.
— Знаех си. Вече си бил взел решение да се ожениш за нея и да възстановиш Фицджералд.
Лиъм срещна погледа му. Нямаше нищо против Сесил да научи истината.
— Вече бях решил, че Катрин е моя, но едва малко след като я плених, реших да се оженя за нея и да помогна на баща й да си върне властта.
Сесил вдигна учудено вежди.
— Пленил си я само за да се позабавляваш?
— Никога ли не сте желали толкова силно една жена, милорд?
— Не — решително отвърна Сесил. — Никога нямаше да се досетя за това. Но откъде знаеше за пътуването й до Англия? Да не би баща й да е поддържал връзка с нея?
— Не. Фицджералд нямаше представа, че е напуснала манастира.
Сесил очакваше отговор.
Лиъм се усмихна.
— Абатисата ме уведоми за отплаването на Катрин с лейди Джулиет Стратклайд. Виждате ли, аз бях анонимният благодетел, който плащаше издръжката на Катрин.
Лиъм чакаше Елизабет в преддверието на покоите й, без да обръща внимание на придворните дами, които се суетяха край него и му хвърляха копнеещи, прелъстителни погледи. Най-сетне, след като го бе накарала да я чака повече от час, кралицата се появи. Той веднага забеляза, че е подбрала много внимателно облеклото си — беше цялата в бяло. Дори бижутата й — перли и нищо друго — внушаваха чистота и непорочност.
— Всички да излязат — нареди тя. Сетне погледна Лиъм и се усмихна сияещо.
Той все още размишляваше върху дрехите й. Дали Елизабет искаше да му напомни, че е целомъдрена, недокосната от мъж? Или само искаше да изглежда такава? Едно нещо бе ясно: беше твърде стара, за да се облича в бяло, а и точно този нюанс не й подхождаше. Но Лиъм пристъпи към нея, усмихна се и се преви коляно надве.
Вече бяха сами.
— Моля те, Лиъм, стани.
Той се изправи.
— Здравей, Бес.
Погледът й се плъзна по лицето му, сетне — много бързо — надолу по тялото му, преди да се върне отново на лицето.
— Доказах ли предаността си? — тихо попита Лиъм.
Елизабет се усмихна.
— Да. Да, доказа я. Лиъм, негоднико, толкова ме беше изплашил! — Тя улови ръцете му и ги стисна силно. — Ти все още си моят любим пират. — Гледаше го право в очите.
— И все още съм твой верен слуга — измърмори той. — Завинаги.
— Значи не съм ти безразлична — прошепна Елизабет без да откъсва поглед от него. Пристегнатата й в корсета гръд се притисна до ръката му. Поканата бе повече от очевидна.