Лиъм мислеше за Катрин. Трябваше да изиграе много внимателно тази последна част от играта. Той хвана ръката на Елизабет и я преметна през свития си лакът, после нежно прокара пръсти по бузата й. Пластовете пудра бяха направили кожата корава и нееластична.
— Какво има, Бес?
Тя се сепна, но отговори искрено, с треперещ глас.
— Ти никога не си ме целувал, Лиъм.
— Целувка ли е това, което искаш от мен, или нещо повече?
Елизабет се изчерви.
— Какво имаш предвид?
Знаеше, че е неизбежно. Надяваше се само, че една целувка ще задоволи страстта й към него. Той наведе глава и докосна начервените й устни. Тялото й мигновено се отпусна в ръцете му. Целувката му едва ли можеше да се нарече настойчива, но Елизабет се вкопчи отчаяно в него и разтвори устни. Лиъм реагира така, както се очакваше от него — промъкна езика си през тях и я притисна още по-силно към себе си. Цялото й тяло трепереше от възбуда; устните й пламтяха в ненаситна жажда.
Накрая той я пусна. Елизабет се взря в него с блеснал, опиянен поглед. Внезапно наистина бе заприличала на невинна девойка. Тя докосна с пръсти устните си, после плъзна поглед към слабините му.
Лиъм не беше възбуден и нямаше как да го скрие.
Елизабет въздъхна замечтано.
— Трябваше да ме целунеш пред години, негоднико.
Закачливият й тон го успокои. Очевидно тя не възнамеряваше да се разделя с девствеността си. Той се засмя.
— Ваше величество, боях се да не загубя главата си.
— Съмнявам се. — Елизабет го измери с поглед. После тонът й се смени и в очите й блесна нещо, което съвсем не беше желание. — Как е Катрин?
Лиъм трепна. Катрин, която все още се укриваше, защото се бе опитала да убие кралицата. Катрин, неговата, жена.
— Не зная.
— Нима?
— Да.
— Хайде, негодник такъв, тя трябва да е на твоя остров. Войниците ми не могат да я открият никъде. От нея няма и следа — нито в Лондон, нито в южна Ирландия.
— Тя не е на моя остров.
Елизабет го изгледа с широко отворени очи.
— Защо? Нима си престанал да я искаш?
Той не отговори.
Тонът й стана рязък.
— Връщам ти твоя син, както обещах. Нали не си се оженил за нея в очакване на това събитие?
— Тя е омъжена за Джон Хок, не помниш ли? — Лиъм беше нащрек и не каза нищо повече. Нямаше намерение да съобщава на Елизабет, че той и Катрин са се оженили още много отдавна на остров Иърик. Поне не сега.
Но кралицата изглеждаше развеселена.
— Глупости. Джон Хок се разведе още преди месеци. Всъщност, скоро ще се жени за лейди Джулиет Стратклайд.
Лиъм я погледна изумен. Изведнъж бе обзет от неописуемо въодушевление.
— Ще се ожениш ли за нея? — попита Елизабет.
— Да.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Тази жена се опита да ме убие. Тя е престъпница и заслужава да бъде обесена. Тя е уличница!
Гласът на Лиъм притихна.
— Не можеш ли да й простиш, Бес? Знаеш много добре, че тя беше обезумяла от мъка заради загубата на детето си. Не можеш ли да й простиш, да я помилваш… заради мен?
— Ти ще се ожениш за нея, независимо дали ще й простя или не, нали? — предизвикателно попита Елизабет.
Колко е ревнива и дребнава, помисли си Лиъм, съзнавайки, че е дошло време да направи предпоследния си ход.
— Ти вече изпрати Фицджералд обратно в Ирландия. Но как си представяш, че той би могъл да удържа положението в юга без съюзници? Нима не ти доказах лоялността си, Бес? Помисли за изгодите от един съюз между мен и Фицджералд. Прецени трезво. Аз не обичам войните. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да го държа настрана от всякакви интриги.
Тя го гледаше печално.
— Колко си умен. Разбира се, че бих предпочела Фицджералд да се съюзи с теб, вместо с някой фанатичен католик като Бари или Макдонъл.
Тогава Лиъм извади последния си, решителен коз.
— Когато Катрин стане моя жена, няма да има повече причини да се страхуваш от нея, Бес. Уверявам те.
Елизабет трепна.
— Не говоря за уменията й да си служи с хладно оръжие — тихо добави той.
Кралицата мълчеше, но тежкото дишане издаваше огромната й вътрешна борба.
— Аз пазя онова, което е мое — каза Лиъм все така тихо. — И никой друг не би се осмелил дори да си помисли да престъпи границите на територията, която принадлежи на Лиъм О’Нийл. Даже граф Лестър.
Елизабет пребледня.
— Той все още я желае — извика тя. — Изпаднал е в ярост, когато е узнал за изчезването й. Моите шпиони ми го казаха!
Лиъм неволно изпита болезнена тъга за тази жена, която шпионираше собствения си любовник. Но веднага отпъди сантименталността си.
— Ще убия Лестър, дори ако само му хрумне да я съблазнява — спокойно каза той.