Сега вече Елизабет бе почервеняла.
— Вземи я тогава! Ожени се за нея! А аз ще се моля да я заплодиш поне с дузина деца, дяволите да те вземат!
Но Лиъм не беше свършил.
— Помилването, Бес. Ще я помилваш ли?
Към гнева в изражението й се прибави твърдоглаво упорство.
— Нима вече не ти дадох достатъчно? Връщам ти сина, одобрих брака ти!
— Преди много време ти ми каза, че мога да те помоля за каквото и да е. Обеща да ме възнаградиш за вярната ми служба. Аз наистина ти служих вярно и сега те моля, Бес. Искам да помилваш Катрин.
Лицето на Елизабет бе станало моравочервено.
— Много добре! Ще я помилвам! Но едно трябва да ти е ясно: ако тази жена се появи пред очите ми, ще накарам незабавно да я хвърлят в затвора! Чуваш ли ме, Лиъм? Дръж я далеч от двореца ми!
— Да — усмихнато отговори Лиъм.
Беше спечелил. Наградата беше негова. Катрин беше негова.
37.
Лиъм получи от кралицата официално опрощение и на собствените си престъпления, както и специална похвата за заслугите си при залавянето на Фицморис. Тя бе намекнала, че в бъдеще го очаква още по-голяма награда, ако успее да овладее и да стабилизира положението в южна Ирландия. Лиъм беше зашеметен. На практика Елизабет му бе обещала, че един ден ще го направи благородник със собствена земя и титла. Така щеше да има какво да остави в наследство на своя син.
Той бързаше към „Морски кинжал“, който бе хвърлил котва в Темза, недалеч от Ричмънд. До него подтичваше хубавичка млада жена. В ръцете й се беше сгушил неговият син.
Лиъм не можеше да откъсне очи от малкото русокосо бебе. Колко сини бяха очите му! Сини, живи и умни. Какъв прекрасен син му бе родила Катрин! Сега Лиъм щеше да й върне нейното дете, както й бе обещал.
При последната им среща тя беше полузаспала и едва ли съзнаваше какво говори. Но му бе казала, че го обича, че вярва в него. Може би тогава това беше истина, може би бе говорила не с разума, а със сърцето си?
Надяваше се да е така. Обичаше я толкова много, че не знаеше дали би понесъл нейните чувства да не са също тъй дълбоки и силни. Но дори да не бяха, Лиъм бе готов да стори всичко, за да спечели сърцето й, точно както преди много, много време бе сторил всичко, за да спечели тялото й.
Нямаше да намери спокойствие, докато не се съберяха отново, докато не заживееха отново като мъж и жена. Завинаги.
— О’Нийл! — извика зад гърба му мъжки глас.
Лиъм го позна и се обърна, за да изчака Ормънд да се приближи. Беше застанал нащрек. Сега този мъж бе негов враг.
Ормънд спря пред него.
— При Катрин ли се връщаш?
— Да.
— Предполагам знаеш, че тя е с баща си. Срещнаха се в Бристъл и отплаваха за Ирландия миналата седмица.
Лиъм беше информиран за това от майка си, която му бе изпратила дълго обяснително писмо.
Ормънд се поколеба, сетне пъхна в ръцете му малък пакет.
— Дай й това. Струва ми се, че би искала да го има.
Лиъм се взря изпитателно в лицето на графа, но не успя да разгадае чувствата му, защото тъмните му очи бяха притворени, а изражението — безстрастно.
— Какво е това?
Устните на Ормънд трепнаха.
— В моментите, когато й е оставало малко спокойствие, майка ми е водила дневник, който ми беше предаден след смъртта й. Помислих си, че Катрин може би ще иска да го притежава.
Лиъм бе поразен.
Ормънд отмести поглед.
— Не ме разбирай погрешно — изръмжа той. — Фицджералд си остава най-заклетият ми враг и съм готов да го смажа така, както сторих при Афейн преди много години, ако се осмели да посегне на онова, което ми принадлежи, или на моята кралица! Това, че Катрин е наполовина моя сестра, няма никакво значение!
Лиъм му повярва, но не можа да не се усмихне.
— Нима думите ми ти се струват забавни?
— Хайде, Том, признай си — присмя му се незлобливо Лиъм. — Ти си се привързал към моята Катрин.
Ормънд стисна устни.
— Съвсем малко. Искам да ти кажа и още нещо. Ако не се ожениш за нея и не я направиш порядъчна съпруга, ще те намеря и вдън земя и ще те завлека до олтара, макар и със сила.
— Ние вече сме женени — тихо каза Лиъм.
Ормънд ококори очи.
— Ти вече си се оженил за сестра ми?
Лиъм се ухили.
— Да. Но по политически причини пазим това в тайна.
Ормънд изсумтя сърдито, но в очите му трепнаха весели искрици.
— Естествено. Аз също ще запазя тайната ви, О’Нийл. — После се усмихна. — Но не си мисли, че след като вече си мой зет, нещо се е променило. Решителността, с която браня интересите на кралицата, няма да се огъне нито пред теб, нито пред който и да било друг.
Лиъм наклони глава.
— Има мъже, на които достойнството приляга като ръкавица.