Погледът на Джералд беше суров.
— Лестър е един от най-могъщите хора в Англия. Недей да го гневиш, Катрин. Не му се противопоставяй.
— Татко… — запротестира тя отмаляло.
— Не! — сряза я той. — Недей да ме разочароваш точно сега. Направи това, което трябва да направиш. — С тези думи Джералд й обърна гръб и излезе от стаята.
Катрин се втренчи със свито сърце в затворената врата. Направи това, което трябва да направиш.
Лестър я очакваше в салона на долния етаж. Сам. При появата й той се изправи и обходи с тъмния си поглед цялото й тяло. Устните му бяха стиснати в решителна, сериозна до смърт черта.
Сърцето на Катрин туптеше толкова силно, че ушите й бучаха. Усети слабост. Отмалялост. Спря се, преди да е стигнала твърде близо до него, като не преставаше да се пита с растяща паника дали той не възнамерява да вземе онова, което му се полагаше начаса… тук, в салона.
— Да не би да смяташе да не изпълниш задължението си към мен? — попита Лестър.
Загубила дар-слово, тя само навлажни устните си.
— Да се разходим в градината — рязко каза той и я хвана под ръка, стискайки я толкова силно, че Катрин изпита болка.
Градината. Смяташе да го направи в градината. Тя се остави Лестър да я повлече със себе си през двора към една от градините на замъка, неспособна нито да проговори, нито да се възпротиви. Все пак до момента, когато най-сетне спряха под едно цъфнало ябълково дърво, Катрин бе успяла да преодолее до известна степен страха и вцепенението си. Лестър я пусна. Тя го погледна предпазливо.
— Ти избяга от мен — каза той. Очите му се спуснаха бавно по лицето й и се спряха върху устните й.
— Да.
— Значи си възнамерявала да ме измамиш? — Въпреки мекия му тон, в погледа му пламна гняв.
Катрин изправи глава.
— Аз съм ваша длъжница. И ако настоявате, ще получите това, което ви дължа. Но…
— Настоявам.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Моля те, Робин, не прави това. — Никога не се беше обръщала към него по този начин.
Лестър тръсна глава упорито.
— Много отдавна те желая, Катрин. Трябва да си луда, за да си помислиш, че можеш да ме убедиш да се откажа от теб. Тази нощ можеш да дойдеш при мен доброволно. В противен случай аз ще дойда при теб и ще си получа дължимото, дори ако смяташ да се съпротивляваш.
Катрин потрепери и затвори очи.
— Няма да има нужда да ме изнасилваш. — Тя вдигна отново клепачи и впери поглед в него. — Но аз обичам Лиъм.
Челюстта му се стегна.
— Все ми е едно — процеди през зъби той и се отдалечи.
Катрин го проследи с поглед, повтаряйки си, че ще преживее някак си това изпитание, че после ще успее да забрави тази нощ. Но не можеше да спре да мисли за Лиъм и да се моли да се случи чудо.
Следобедът сякаш продължаваше безкрайно. Катрин отново стоеше до прозореца на спалнята си и се взираше с невиждащ поглед в реката и в околността. Лестър седеше долу в салона с баща й и до ушите й често достигаше смехът на двамата мъже. Катрин долавяше и части от разговора им, по които разбираше, че скоро Джералд ще бъде напълно пиян. Но за нещастие Робин Дъдли изглежда бе решен да остане трезвен.
Ясното синьо небе постепенно започваше да губи цвета си. Слънцето бавно се спускаше към хоризонта.
От долния етаж отново долетя гръмкият смях на мъжете, придружен от писъка на една от прислужниците.
Катрин заби нокти в каменния перваз на прозореца. Небето бе порозовяло, а слънцето висеше като огромно огнено кълбо над гъстата гора.
Не можеше да го направи. Но се налагаше, защото в противен случай той щеше да я изнасили. Отново я облада паника. Може би трябваше да сипе отрова в чашата му?
Небето вече имаше виолетов цвят и в ъгъла му се бе появил бледият сърп на луната.
Тогава Катрин видя кораба — черен и издължен силует с гордо опънати сребристи платна, който се носеше по реката право към нея.
От гърдите й се изтръгна вик.
„Морски кинжал“. Лиъм. Лиъм си беше дошъл.
Но в същия миг тя си спомни кой седеше долу с баща й и радостното й вълнение се изпари, заменено от истински ужас. Катрин се завъртя рязко, изскочи тичешком от стаята си и хукна надолу по тесните, хлъзгави каменни стъпала.
Беше стигнала средата на салона, когато я спря гласът на баща й.
— Кой идва? — попита той. Беше се изправил и леко се олюляваше. Произнасяше думите някак завадено.
Катрин срещна погледа на Лестър.
— Лиъм — прошепна тя.
Лицето на Лестър се изопна и той също се изправи. Бавно.
В този миг Лиъм влезе в салона.
Катрин извика, обзета от дива радост. Облечен единствено в разгърдената си туника, в стегнати панталони и високи ботуши, той бе най-великолепната гледка, която бе виждала някога. Тя се боеше от това, което щеше да се случи, но наред със страха в гърдите й се прокрадна тръпнеща възбуда и я остави без дъх.