Катрин бе онемяла.
— Абатисата отказваше да отговори на въпросите ми за теб — продължи Лиъм, — а те бяха много. Беше повече от ясно, че интересът ми към теб я плаши. Но когато й предложих да плащам издръжката ти, тя не можа да откаже, защото баща ти бе престанал да й изпраща пари. И след като станах твой благодетел, тази добра жена ми пишеше редовно, за да ме информира какво става с теб.
— Ти си плащал издръжката ми на абатисата?! — промълви Катрин като замаяна.
Той успя да придаде на лицето си още по-виновно изражение.
— Аз съм мъж, Катрин… и при това пират. Ти беше красива жена без никаква опора в живота и отчаяно се нуждаеше от закрилник. Тогава те желаех почти толкова силно, колкото те желая сега. Но ти беше твърде млада и аз бях готов да чакам. Разбира се, по онова време подбудите ми не бяха толкова благородни. — На устните му трепна разкаяна усмивка, която бързо изгасна. — Намеренията ми бяха когато достигнеш по-подходяща възраст да те направя своя любовница, а не съпруга. Но след като те срещнах, съвсем скоро след това, осъзнах че една краткотрайна връзка не може да бъде достатъчна, за да ти се наситя. — Той се наведе и докосна устните й. — Че никога няма да ти се наситя, Кейт.
По гръбнака й пробягваха тръпки. Тя с мъка събра сили да промълви:
— Но ти се престори, че ме виждаш за пръв път, когато се срещнахме лице в лице на кораба.
— Как бих могъл да ти кажа плановете си? Твърде бързо разбрах, че ти би се съпротивлявала срещу съблазните ми още по-силно, ако знаеше, че съм те похитил преднамерено.
— Да. — Катрин пое дъх, все още неспособна да повярва, че той я е обичал от самото начало, преди дори да го е познавала. — Щях да бъда разярена.
Лиъм я прегърна.
— Можеш ли да ми простиш, Катрин? За това, че поех съдбата ти в свои ръце? За това, че реших да я управлявам? Да я променя?
Тогава тя се засмя и на свой ред го прегърна.
— Лиъм, чак сега проумявам, че всичко, което си направил след като ме отвлече от кораба, е било заради мен, заради любовта ти към мен.
Той й се усмихна.
— Да, Катрин. Така е.
— Помня — прошепна Катрин — как веднъж ми каза, че ти си моята съдба. Най-после разбрах, че си бил прав. — Тя хвана лицето му в шепи. — Наистина те обичам, Лиъм. И благодаря на бога, че си пират.
Погледът му, подозрително овлажнял, се впи в нейния. За миг и двамата замълчаха.
— Обичам те, Катрин — каза накрая Лиъм с тих, но дълбок глас. — Винаги съм те обичал. Винаги ще те обичам.