— Ти продължаваш да се страхуваш от мен. — Челюстта му се стегна. Погледът му вече не беше така мек. — Трябва да ти се извиня за държанието си.
Очите й се ококориха. Пиратът й се извиняваше заради безобразното си поведение?
— Ти си прекалено съблазнителна, но аз все пак трябваше да се овладея. Единственото, което мога да кажа за свое оправдание е, че не очаквах да проявиш такъв дух. — Погледът му я прониза.
— Това не е оправдание. Един джентълмен никога не би се нахвърлил върху мен както стори ти.
Ъгълчетата на устата му се извиха, но изражението му изглеждаше изпълнено със самоирония.
— Но както ти каза, аз съм варварин.
— Можеш ли да го отречеш?
— Няма даже да се опитвам. — Погледът му беше потъмнял. — Много те бива да предизвикваш гнева ми. Никога не съм срещал жена, която да ме е вбесявала толкова. — Слепоочията му пулсираха, лицето му се сгърчи мъчително. — И никога не бях си позволявал да докосвам жена, когато съм така ядосан.
Катрин не можа да не се изсмее презрително. Той беше не просто пират, но и О’Нийл. А О’Нийл бяха кръвожаден клан, почти отделна раса, която населяваше най-отдалечените краища на северна Ирландия. Тя се сети за прословутия Шон О’Нийл, водач на клана до смъртта си преди няколко години. Катрин го бе виждала само веднъж, когато беше деветгодишна, но още си спомняше колко огромен, черен и грозен бе той, колко страшен и свиреп.
— И това го казва един О’Нийл? — извика тя. — О’Нийл се славят навред с това, че насилват жени!
Погледът му, остър като бръснач, улови нейния. Катрин притисна гръб още по-силно към стената. Трябваше да се контролира! Не трябваше да го предизвиква!
Той мълчеше. Пое дълбоко дъх, после й обърна гръб. Ръцете му, свити в юмруци, все още лежаха върху бедрата. Когато накрая отново се извърна към нея, гласът му бе тих и напрегнат.
— Не искам да воювам с теб. Не те плених, за да воювам с теб.
Катрин преглътна с усилие. Много добре знаеше за какво я бе пленил.
— Катрин, нека прекратим тази война. Напълно безсмислено е да продължаваме така. Ти отчаяно се нуждаеш от закрилник, а аз съм повече от готов да бъда такъв. Сигурно вече си разбрала, че нямаш друг избор. А и след като поживееш малко с мен, ще видиш, че това далеч не е неприятно преживяване.
Тя пропъди потока от образи, които я връхлетяха, образите на двама им — разгорещени, с прилепнали тела. Пропъди и чувствата, които не желаеше да си спомня, усещанията, които не беше изпитвала никога до този момент. Копнееше да ги забрави завинаги.
— Искам да си отида у дома.
Сивият му поглед омекна и той се поколеба.
— Ти нямаш дом.
Катрин преглътна буцата в гърлото си. Помисли си за замъка Аскийтън, за Касълмейн и Шанид.
— Искам да отида при баща си.
Гласът й потрепери и тя си помисли, че сигурно изглежда като глупаво, уплашено дете.
Пиратът я гледаше. Очите му се изпълниха с чувство, което Катрин не можеше да определи.
— Значи искаш да се върнеш при Фицджералд и да живееш с него и с красивата му жена в изгнание, в бедност и в немилост?
Сърцето й се сви.
— Искам да се омъжа. Искам да се омъжа за ирландец и да се върна в Ирландия. Искам собствен дом и деца. Баща ми ще ми намери подходящ съпруг. Сигурна съм.
— Наистина ли? — попита нежно Лиъм.
— Да!
— А какъв брак можете да сключите сега, госпожице Фицджералд? Нима желаете да се омъжите за селянин или занаятчия?
Тя не можеше да си представи, че ще се омъжи за селянин или занаятчия; самата мисъл за това бе толкова стряскаща, че Катрин не успя да проговори в продължение на цяла минута. А и как й се щеше той да престане да я гледа така, сякаш изпитваше съчувствие към злочестината й.
— Баща ми ще ми уреди брак, който подхожда на моето знатно потекло.
— Знатното ти потекло вече го няма.
Тя обгърна раменете си с ръце.
— Спри! Настоявам да ме освободиш, за да мога да отида при него.
— Но ти си моята награда — отвърна й пиратът сериозно, без да се усмихва. — Награда, която спечелих в опасна морска битка. Сега принадлежиш на мен. И аз не мога да се откажа от теб.
Катрин се отчая.
— Защо?
Единственият му отговор беше непроницаем поглед. Тя сви юмруци и удари по завивката на леглото.
— Дяволите да те вземат!
Усмивка озари лицето му.
— Израснала си в манастир, а отново ругаеш? Хайде, Катрин, това изобщо не подхожда на една дама.
Тя го изгледа войнствено.
— Върни се при овдовялата си графиня.
Лиъм продължаваше да се усмихва.
— Мислиш си, че ще ме разубедиш, като ми показваш лошия си характер? Тази тактика е обречена.