— Дъщеря ми? — повтори като ехо той.
— Господ най-после се вслуша в молбите ми! — извика Елинор възторжено. — Защото ни е изпратил дъщеря ти не с друг, а с Господаря на моретата!
Джералд трепна.
— Какви ги бръщолевиш, Елинор? Да не си полудяла?
— Изобщо не съм полудяла! — Тя ликуваше. — Самият Лиъм О’Нийл! Прословутият пират, синът на Шон О’Нийл, стои зад тази врата, долу в салона! О, Джералд! Най-накрая! Най-накрая господ ни предоставя великолепна, прекрасна възможност. Не разбираш ли?
Джералд спусна крака на пода, изправи се и се взря във вратата. Изражението му вече не беше раздразнено. После се усмихна.
— Да, любима, разбирам. Повикай ги — каза той.
Когато Лиъм докосна рамото й, Катрин подскочи и се обърна с лице към него.
— Ела — каза той меко. — Мащехата ти ни вика.
Не й трябваше неговото съчувствие, нито съжалението му… а и не бе възможно това, което трептеше в погледа му, да е вярно. Сърцето й затуптя бясно. Тя изтича покрай Лиъм и хукна нагоре по слабо осветените стълби и после по коридора към господарската спалня. Облечен в нощните си дрехи, баща й стоеше в средата на малка гола стая. При вида на мъжественото му красиво лице, Катрин нададе вик. Джералд се усмихна и я придърпа в обятията си.
Тя се притисна към него, затвори очи и облегна глава на гърдите му. Беше отслабнал, но Катрин го чувстваше топъл и силен. Със сигурност той щеше да я измъкне от ужасното й положение.
— Кейти, добре ли си?
Тя му се усмихна едва-едва.
— Да. Не съм… наранена.
Погледът на Джералд се отмести за малко върху Лиъм, после се върна на дъщеря му.
— Колко си пораснала! — Внезапно очите му се напълниха със сълзи. — Колко хубава си станала! Същинско копие на скъпата ти майка. Кой би предположил?
Преди шест години Катрин беше висока и кльощава и трудно можеше да се нарече хубава. Тя се изчерви от удоволствие, че я сравняват с красивата й майка.
— Не съм като нея — прошепна тя.
Но Джералд гледаше пирата.
— Да, съвсем същата.
Катрин погледна баща си, после Лиъм. Двамата мъже се взираха един в друг, потънали в странно мълчание. Не можа да не ги сравни. Джералд беше не просто слаб и изнемощял, но и ужасно блед, много по-блед от когато и да било и тя не смяташе, че тази бледност се дължи единствено на несгодите. Около устата и очите му имаше дълбоки бръчки, сякаш непрекъснато беше намръщен. Внезапно лицето му се сгърчи и той я пусна от прегръдките си и сковано се отправи към един стол. Чак сега Катрин разбра причината за дълбоките линии на лицето му — баща й куцаше и очевидно живееше в мъчителна болка.
Погледът й отново се върна на пирата. Лиъм О’Нийл имаше мощна фигура и бе силен и млад. И беше като излят от злато — златиста бе дори кожата му поради непрестанния живот на открито, под слънцето. Той се извисяваше над Джералд и над останалите в стаята, имаше безспорно присъствие — властно и непоколебимо.
— Татко, какво се е случило с крака ти? — попита Катрин.
Джералд тромаво се отпусна на стола.
— Проклетото бедро. Раниха ме при Афейн и то така и не се излекува както трябва. Куршум от мускет. През студените зимни нощи е най-лошо. Сега не е толкова зле. — Той леко й се усмихна.
Катрин коленичи в краката му.
— Татко, как е възможно? Да ти отнемат всичко? Да те заточат в такава мизерия? Няма ли никаква надежда, никакъв шанс да получиш справедливост?
Черните му очи запламтяха. Пръстите му се впиха в стола.
— Съвсем малка надежда, Кейти, и то не свързана с кралицата.
Катрин преглътна. До този момент дълбоко в себе си се беше надявала, съвсем по детски, че всичко това са куп чудовищни лъжи. Или че могъщият й, непобедим баща ще има план как да превъзмогне сторените му злини. Каза си, че не бива да плаче. Някога Джералд Фицджералд, граф на Дезмънд, бе най-влиятелният лорд в Ирландия, както баща си и както неговия баща преди това. Беше роден могъщ, богат, със съзнанието, че ще властва завинаги над Дезмънд и над останалите ирландски лордове. Случилото се бе най-черната несправедливост, която Катрин беше виждала.
— Кейти, изгнанието не е лека съдба. Живея единствено заради идеята да се върна в Ирландия. Не мисля за нищо друго. Но не искам да плачеш, скъпа. Поне не съм затворен в Тауър. Благодарение на Елинор. — Той се усмихна на жена си. — Миналата година тя пристигна от Дезмънд, направи чудеса, за да си уреди среща с кралицата и накрая убеди Елизабет да ме върне тук, при сър Уорън Селинджър. — Погледът му се спря на Лиъм. — Как мина покрай охраната ми, О’Нийл?
Пиратът се усмихна.
— Доста лесно. Бяха прекалено заети със зарове и ейл. Сега само сънуват пиене и хазарт.