— Да — отвърна синът, без да даде повече обяснения и без в очите му да се мерне дори сянка от угризение.
Внезапно Шон се изправи. Елизабет не помръдна, но тримата мъже до нея трепнаха. Тя впи поглед в О’Нийл. Трябваше изпълни решението на Съвета и да го помилва. Но имаше един проблем. Как, за бога, да се обръща към него? Ясно бе, че той щеше да се възпротиви на английската титла „граф“, пък и Елизабет вече не беше убедена, че изобщо трябва да признава властта му. Този човек очевидно беше непокорен — непокорен и опасен. И все пак мирът трябваше да бъде постигнат.
Дъдли се наведе към нея.
— Не бива да го наричаш тан О’Нийл. Но и не бива да го засягаш.
Тя стисна зъби. Сесил прошепна:
— Тъй като той не би приел нашата титла, трябва да измислим друго почтително обръщение, нещо, което да му се стори достатъчно внушително.
Елизабет хвърли бърз поглед към двамата ирландци — косматият като мечка баща, прословут убиец, изнасилвач и варварин и снажният, златокос, приличащ на Адонис син. Лицето на Лиъм бе безизразно. Сега тя забеляза, че е облечен точно като баща си — в груба наметка и туника, с боси крака. Припомни си малкото момче, пременено с жакет и панталони, с кожени обувки и червено перо на шапката и усети прилив на жалост. Но тогава погледите им се срещнаха, кралицата видя насмешката в очите му и прогони състраданието. Несъмнено той беше станал дивак като баща си, несъмнено бе опасен и изобщо на трябваше да бъде съжаляван.
Сесил каза тихо:
— О’Нийл Велики. Обзалагам се, че ще му хареса.
— Но едва ли е подходящо — обади се Ормънд. — Не е по-различно от тан О’Нийл.
— Няма значение — контрира го Дъдли. — Той е тук, готов да се подчини на властта на кралицата, дори падна в краката й.
Елизабет се усмихна на ирландеца.
— О’Нийл Велики — поде тя високо, с кънтящ глас. Изненадата на слушателите и задоволството на Шон бяха повече от очевидни, — братовчед на Свети Патрик и приятел на кралицата на Англия, Ние ви даваме Нашата милост и ви приветстваме топло в Лондон, като ви даваме Нашата благословия.
Усмивката на Шон угасна. Кралицата не бе признала правата му на наследник на властта и земите на клана О’Нийл.
Таверната се състоеше от един-единствен задимен салон. Нощ след нощ, година след година, тя се бе пълнила с твърде много немити тела и твърде често пияните клиенти бяха облекчавали различните си нужди без да си дадат труда да се качат горе или да излязат навън.
В този момент салонът беше претъпкан както винаги, но след пристигането на страховитата орда на Шон вътре не бе останал нито един англичанин. Ирландците гълтаха кана след кана ейл, пееха победни и мръсни песни и опипваха хубавичките сервитьорки.
Лиъм седеше сам в един ъгъл и гледаше веселбата отстрани. Все още бе на първата чаша, но дори от нея отпиваше рядко. Не пееше, не се усмихваше. Погледът му обходи познатите лица, изпълнили таверната и накрая се спря на баща му, сякаш бе търсил именно него.
Шон се беше изправил и обсипваше „коварната“, „малодушна“ кралица с толкова неприлични ругатни, че ако някоя от прислужниците или собственикът на таверната се осмеляха да докладват където трябва за събитията от вечерта, баща му със сигурност щеше да се озове в Тауър. С поведението си Шон наистина можеше да си навлече неприятности, но синът му нехаеше за това. Той бе единственият син на Шон О’Нийл, дошъл на бял свят благодарение на насилието, упражнено върху майка му, благодарение на злощастното обстоятелство, че във вените им течеше една и съща кръв. И макар че преди седем години Лиъм бе смятал Шон за непобедим, сега знаеше, че никой не е безсмъртен и че човек, който води такъв опасен живот като баща му, сам си търси смъртта. Лиъм знаеше още и това, че няма да пролее и сълза в деня, в който Шон се срещне със своя Създател, че този ден ще му донесе само облекчение.
С вълча усмивка Шон пресуши десетата си кана за вечерта. Алкохолът не му действаше. Всъщност, нищо не можеше да му подейства. Тостът му бе последван от развеселени възгласи сред компанията. Той протегна ръка и сграбчи една от минаващите сервитьорки толкова неочаквано, че момичето изпищя и изтърва препълнения с чаши поднос. Шон я метна светкавично в скута си и стегна кръста й като в окови с една ръка, докато другата се плъзна в деколтето на роклята, за да измъкне гърдите й. При вида на голата женска плът мъжете избухнаха в смях.
Лиъм се вцепени. Представи си своята майка — бледа, русокоса, тъжна и необикновено красива. Такава я бе видял за последно, когато бе на десет години и когато бащата, когото никога не бе виждал, беше дошъл да го отведе със себе си. Той тръсна глава, за да прогони образа й и се обърна към Шон и сервитьорката. Молеше се момичето да приеме баща му така, както го приемаха ирландските жени. В Ирландия Шон беше герой.