— О’Нийл, има нещо, което трябва да знаеш.
Лиъм се спря.
— Тогава побързай.
Катрин не желаеше да чува нищо повече от онова, което мащехата й имаше да казва, но противно на волята си вдигна взор към нея.
Елинор се усмихна.
— Макар да не мисля, че той ще се намеси, все пак не мога да бъда сигурна. Вероятно ще се вбеси, задето си откраднал нещо, което му принадлежи.
Лиъм се раздразни.
— Говориш загадъчно, а аз нямам време за игри. Говори по-ясно, лейди Фицджералд.
— Добре тогава. Говоря за Хю Бари.
Когато чу името на мъртвия си годеник, Катрин се вкамени.
— Що за игра е това? — извика тя. — Хю е мъртъв, Елинор. Той умря при Афейн. Умря преди цели шест години.
— Не, Катрин — каза мащеха й. — Не знаеш ли, че той се излекува от раните си? Когато дойде време да го погребат с останалите, се разбра, че още е жив. Все пак, беше твърде близко до смъртта и минаха много седмици, преди лекарите да се уверят, че раните му ще заздравеят. Казват, че е било чудо, божи дар. Той е жив, Катрин. Хю Бари е жив.
Катрин се олюля. Това трябва да бе лъжа — ужасна, страшна, болезнена лъжа. Защото, ако Хю беше жив, той щеше да я е потърсил. И все пак Елинор не можеше да изрече такава лъжа. Подът под краката на Катрин се разклати, главата й се завъртя и тя се свлече в ръцете на Лиъм.
А когато пиратът проговори, гласът му звучеше странно и далечно.
— Кой, по дяволите, е Хю Бари? — попита той.
Елинор се засмя.
— Любимият на Катрин от детинство, човекът, за когото тя трябваше да се омъжи на петнадесетия си рожден ден. — Тя отправи продължителен поглед към Лиъм. — Може би все пак ще решиш да се ожениш за Катрин, О’Нийл.
5.
Беше престанал да се вълнува за повечето неща преди много години, още когато бе в двореца — малко ирландско момче, копеле, отхвърлено, жестоко подигравано и обиждано от другите деца. Сега Лиъм гледаше как Катрин бърше очи с края на пелерината си и си повтаряше, че това не го вълнува. Отказваше да се вълнува.
Вълнението само по себе си бе нещо опасно, но при него можеше да отвори и стари рани, които отдавна беше излекувал или просто забравил.
Поставил безстрастен израз на лицето си и ръка през кръста на Катрин, Лиъм я поведе към червенокафявия си жребец. В истеричното си състояние, тя едва ли щеше да може да язди сама.
Въпреки ужаса си, Катрин трябва да бе разбрала, какво се готви да направи той, защото внезапно се дръпна и за негова изненада се извърна с лице към него и процеди през зъби:
— Няма да яздя с теб, О’Нийл!
— Не си в състояние да яздиш сама — възрази той.
Сълзи изпълниха очите й и се търкулнаха по бузите й.
— Няма да яздя с теб — отново извика тя, втурна към собствения си кон, който Макгрегър държеше и се метна на седлото с развети поли.
— Тогава трябва да се съсредоточиш върху ездата — каза решително Лиъм. Но после противно на волята му, тонът му се смекчи. — Можеш ли да го направиш, Катрин?
Тя го погледна така, сякаш той беше излъгал любовта и доверието й, после рязко издърпа поводите от ръцете на Макгрегър. Лиъм веднага разбра намеренията й. Когато тя дръпна юздите и обърна коня си, като яростно го смушка с пети, Лиъм се хвърли към жребеца.
Не сполучи. Конят препусна в галоп през предната порта. С ругатни на уста, Лиъм скочи на седлото на собствената си кобила.
Въпреки че постъпката й го ядоса, не можеше да не й се възхити. Конят му бързо се изравни с нейния. Копитата трополяха шумно по пътя. Той се протегна надолу и улови юздите на жребеца й и постепенно двата коня преминаха от бесен галоп в бавен, неравномерен тръс. От гърдите на Катрин се изтръгна гневен вик.
Лиъм я погледна. Зората се разпукваше зад гърба й. Окъпана в блясъка на изгряващото слънце, разпуснатата й дълга коса пламтеше като огън. Красотата й го очарова. Духът й го удиви. Колко необикновена бе тя! Колко го изкушаваше, дори в този момент! Слабините му запулсираха при мисълта какво ли ще е да бъде с такава жена и да я покори.
Той пришпори коня си до нейния. Коляното му докосваше крака й.
— Няма да ти позволя да избягаш, Катрин.
Катрин беше бледа, побесняла и все още разплакала.
— Но мога да опитам!
Тъй като й нямаше доверие, Лиъм стисна здраво в ръка поводите на коня й. Беше толкова обезумяла, че наистина можеше пак да се опита да му избяга. Той сметна, че по-късно, когато се успокои, тя ще се вразуми и най-накрая ще разбере, че няма друг избор, освен да остане с него.
И все пак го измъчваше някакво дълбоко чувство на вина, каквото не бе изпитвал никога преди. Защото я държеше против волята й. Нито една жена досега не му бе устоявала. Лиъм отново се загледа в нея, докато препускаха през Лондонския мост, покрай натоварените талиги и мулета. Никога досега не се бе опитвал да прелъсти девица.