Сети се за Хю Бари. Нейният годеник, който още беше жив. В гърдите му се надигна свирепо чувство, горещо и силно. Не, за нищо на света нямаше да я освободи и да я остави да се върне при него.
Желаеше я от мига, в който я видя за пръв път и никога в живота си не бе проявявал толкова търпение. Рано или късно щеше да я има. Какво от това, че Хю Бари беше жив? Сега Лиъм бе неин закрилник. Единствено той.
Катрин обърна поглед към него и вирна глава. Гледаше го с ненавист. Да, в очите й определено имаше предизвикателство. Явно възнамеряваше да се бори с него до края. Възхищението му към нея се засили.
Но предизвикателството й беше опасно. Тя беше опасна. Лиъм трябваше да приеме ръкавицата, хвърлена от нея, но не биваше да я сломява, както би сторил с истински враг. Трябваше да я укроти, да я прелъсти, да я спечели.
Защото, както бе отбелязал Джералд Фицджералд, той не беше като баща си. На негово място Шон О’Нийл щеше вече безмилостно да се е възползвал от момичето, да му се е наситил и да го е хвърлил на хората си. Лиъм знаеше дяволски добре, че изобщо не прилича на баща си, въпреки че често го сравняваха с него. Най-малкото, той имаше ужасни угризения. А Шон никога в живота си не бе изпитвал и капка угризение.
В този суров свят обаче нямаше място за съвест. Мъжете, които оцеляваха чрез разум и воля, чрез огън и меч, го постигаха именно поради пълната липса на съвест. Животът на Лиъм беше безспирна война. Побеждаваше, защото само победата означаваше оцеляване. А плячката винаги отива при победителите. Катрин Фицджералд беше още един трофей в дългия низ от награди, които бе печелил. Но не какъв да е трофей, о, не.
Мисълта му се върна към предложението на Джералд Фицджералд да му даде Катрин за жена. Предложение, което бе не по-малко жестоко от присмеха на знатните английски младежи по времето, когато Лиъм бе все още в кралския двор. Божичко, той нямаше нужда от съпруга. Нямаше нужда от синове. Всъщност, бе решил да остане бездетен. Така жалкото недоразумение на неговото съществуване щеше да приключи със смъртта му. Нямаше да го завещае на сина си.
Освен това твърде ясно си спомняше ужаса на Катрин, когато Джералд му я предложи за жена.
И все пак, макар да нямаше нужда от семейство, макар да се бе отказал да има деца, мисълта да вземе Катрин Фицджералд за съпруга му се струваше много привлекателна. Беше немислимо мъж като него да се ожени за такава жена.
Лиъм потърси утеха в цинизма. Колко ревностно безсилието търси съюз със силата, помисли си той. Някога могъщ граф, сега Фицджералд гореше от желание да даде дъщеря си за съпруга на сина на Шон О’Нийл.
Какво ли се надяваше да спечели Джералд от това да направи Лиъм свой зет? Дали се надяваше да го използва, за да избяга от Саутуърк, също както се бе опитал да използва онзи, другия морски капитан, който го бе предал преди две години? Не му се вярваше. Само глупакът повтаря грешките си. По всяка вероятност плановете му се простираха доста по-далеч от простото бягство от затвора.
Дали пък не смяташе да използва силата на Лиъм по море? За да унищожи братовчед си Фицморис? Лиъм лесно можеше да напада и плячкосва испанските и френските кораби, които снабдяваха размирния ирландски водач с продоволствия. Но и това не можеше да помогне на Фицджералд, който бе загубил Дезмънд завинаги и живееше в изгнание. То само би отслабило Фицморис и би улеснило хората на кралицата да го хванат.
Какво се надяваше да спечели Фицджералд от съюза си с човек, когото светът бе нарекъл „Господар на моретата“?
Тези мисли започваха да измъчват Лиъм. Той се намести на седлото и отправи още един, по-остър поглед към Катрин. Наложи си да си напомни, че няма защо да бърза. Катрин бе негова. Дори ако му хрумнеше да се замисли за немислимото, да направи невъзможното, любовницата много лесно можеше да стане съпруга.
Но угризенията го измъчваха независимо от намерението му да остане студен като камък, да бъде безсъвестен. Той още веднъж погледна крадешком към Катрин. Правеше го единствено за нейно добро, нали? В противен случай тя щеше да се върне в Ирландия и да проси хляб също като останалите бездомни жертви на войната. Катрин се нуждаеше от неговата закрила, нуждаеше се от него. А след време щеше да е толкова щастлива да е с него, колкото и другите жени, които бе притежавал. Беше уверен в това. Щеше да я задоволява в леглото и извън него, щеше да я обсипе с повече богатства, отколкото тя изобщо бе виждала.