— Не ми се подчиняваш? — изкрещя Шон, сграбчи кокалестото му коляно и му попречи да преметне и другия си крак и да се смъкне от коня. Една тежка като чук ръка замахна и се стовари върху бузата му. В мозъка на момчето избухнаха искри, стомахът му се преобърна. Когато част от съзнанието му се възвърна, Шон вече се беше качил зад него и двамата се отдалечаваха в галоп от Стенли Хаус.
— Лиъм! Лиъм! О, господи, Лиъм! — крещеше майка му. Въпреки желязната хватка на Шон, Лиъм се извъртя на седлото. Мери тичаше след тях с протегнати ръце, препъвайки се в полите си. Лицето й бе обляно в сълзи. Тя му извика още веднъж, но се спъна отново и този път падна в прахта и се превърна в безпомощна купчина от коприна и кадифе.
От гърдите му се изтръгна вопъл.
— Един О’Нийл никога не плаче. Сълзите са за жените, не за мъжете — изръмжа Шон и отново го удари по главата.
Лиъм преглътна, за да потисне още едно ридание, после още едно, без да обръща внимание на болката в главата и сърцето си. Първият урок от баща му бе жесток. Но беше урок, който той научи веднага. И никога вече не заплака.
Лондон, 1571
— Сър Уилям!
Уилям Сесил спеше в балдахиновото си легло в Сесил Хаус в Лондон. Наложи се камериерът да извика името му няколко пъти, преди държавният секретар да се размърда и да седне в леглото, сумтейки.
— Какво става, Хорас? Мили боже, минава полунощ!
— Сър Уилям, един джентълмен чака в преддверието. Каза, че трябва да говори с вас и настоява, че било много спешно.
Сесил изпъшка, отметна тежките завивки и се надигна. Камериерът му помогна да облече обточения с кожи кадифен халат, сетне вдигна високо свещника, който държеше в ръка и се отправи към вратата, последван от господаря си.
Когато Сесил видя госта си, очите му първо се ококориха, после се присвиха. Той се обърна към камериера си.
— Можеш да ни оставиш, Хорас.
Младежът се подчини и затвори тежката дъбова врата зад гърба си.
Сесил погледна загърнатия в плащ посетител.
— Какво има?
— Призори в Селинджър Хаус се е случило нещо доста необичайно — започна странникът. — Когато правех обиколката си, охраната тъкмо се събуждаше. Някакъв джентълмен ги изненадал и набързо ги приспал. Но по-младият от пазачите дошъл на себе си и чул на двора много гласове, единият от които бил на Елинор Фицджералд. Успял да се изправи на крака навреме, за да види трима ездачи, които препускат към Лондонския мост. Един от ездачите бил необикновено висок мъж със светла коса. Единият от другите двама бил жена.
— Елинор Фицджералд да скитосва в ранни зори? — недоверчиво попита Сесил.
— Не, била е друга жена, много по-висока от нея. Елинор се е върнала в къщата.
Сесил осмисли чутото и повдигна вежди.
— Трима посетители в Селинджър Хаус? Какво, по дяволите са намислили Фицджералд и жена му сега? Кой би посмял да се съюзи с Фицджералд? — Не очакваше отговор от агента си, затова, говорейки по-скоро на себе си, продължи: — Фицджералд още не се е примирил с мисълта, че вечно ще живее в изгнаничество, далеч от проклетата земя, която той нарича своя родина. И се съмнявам, че някога ще успее да се примири. Ето на, сега пък и нови участници. — Той се обърна към шпионина — Ще инструктираш хората си да наблюдават Селинджър Хаус непрекъснато. Ако посетителите се върнат, трябва да науча кои са.
Агентът кимна и си тръгна.
Сесил мрачно заговори на празната стая.
— Мътните да го вземат! Нощните посетители означават заговор. Фицджералд отново заговорничи срещу кралицата! Но кой смее да заговорничи сега с куция, нищо не значещ лорд? Кой може да е толкова глупав… или толкова дързък?
Той се замисли дълбоко. Беше му дошло до гуша от проблема Ирландия, от нестихващото непокорство и размириците, раздухвани от онези полупобъркани, диви келти. Този проблем трябваше да бъде решен. Кралицата трябваше да има пълна власт над Ирландия, в противен случай враговете на Елизабет щяха да нахлуят там. Нима Сесил не бе казал от самото начало, че е лудост да отстраняват Фицджералд от Ирландия? И беше излязъл прав. Доказателството за това бе онзи твърде умен фанатик, водачът на бунтовниците, Джеймз Фицморис, който вече имаше подкрепата и на Франция, и на Испания, и на папата.
Сър Уилям бе твърдо решен да узнае самоличността да новите заговорници. Може би сега щеше да се открие възможност за разрешаване на проблема — възможност, от която всички да са доволни, възможност, чрез която всичко да си дойде на мястото.
Мъжът крещеше.
Войниците равнодушно гледаха разпънатото му на дибата3 тяло. Когато ужасяващите му крясъци затихнаха, един от тях пристъпи напред. Беше облечен в червен жакет и светли панталони и носеше шпага, която очевидно не служеше само за украса. Кастеланът на замъка Тилбъри доближи лицето си до това на мъжа.