Лиъм свали шпагата си. Същото стори и Макгрегър. Двамата мъже дишаха тежко, по лицата им се стичаше пот. Дланите и ръцете им бяха изцапани с кръв. Катрин погледна окървавеното парче плат върху гърба на Лиъм и й се повдигна. Цялото й тяло затрепери.
От групата се отдели, един мъж и препусна към Лиъм. Беше облечен в червен жакет, извезан с черни и златни ширити. Перото на черната му шапка бе предизвикателно накривено. Облечената му в ръкавица ръка държеше рапирата почти безгрижно. Но в черните му очи и в сериозното му изражение нямаше и следа от безгрижност.
— Аз съм сър Уолтър Дебрей, кастелан на Тилбъри — оповести той. — Свалете оръжието, капитан О’Нийл. Вие сте мой пленник.
Лиъм задържа поглед върху лицето му за миг, после пусна шпагата си.
Поведоха ги по спуснатия подвижен мост и през подвижната решетка на крепостната стена към вътрешния двор на замъка. Там им наредиха да слязат от конете. Катрин се подчини. Противно на волята си, тя бе уплашена. Не изпитваше никаква привързаност към своя похитител, но знаеше, че само след няколко дни той ще се изправи пред Създателя си — защото беше пират, а пиратите биваха осъждани, и то не на лишаване от свобода, а на смърт. По някаква неизвестна причина това вече не й се струваше справедливо.
Но сега Катрин не можеше да мисли за това. Стоеше изправена между Лиъм и Макгрегър и мъчително усещаше мълчаливата борба на Лиъм с болката. Дебрей се доближи до тях и дръпна Катрин напред. Тя беше вдигнала качулката си, но кастеланът я отмахна от лицето й.
— Коя си ти? — попита той.
Катрин не отговори. Да, трябваше да разкрие, че е пленница. Тогава щяха да я освободят. Но така към многото други престъпления, в които щеше да бъде обвинен Лиъм, щеше да се прибави и похищението. Тя се поколеба. Пиратът заслужаваше да бъде наказан, но Катрин не мислеше, че заслужава смърт. В края на краищата, той не я бе изнасилил. Вярно, че я беше отвлякъл, но нито той, нито хората му не бяха сторили нищо лошо на нея или на Джулиет.
— Тя не отговаря. — Дебрей се усмихна и се обърна към Лиъм. — Любовницата ти е красива, О’Нийл. Казват, че твоите жени винаги са били ослепителни съкровища.
Изражението на Лиъм бе непроницаемо. Всъщност, изглеждаше отегчен, въпреки че притискаше ранената си лява ръка към тялото си.
— Не ми е любовница. Тя е моя пленница.
Дебрей недоверчиво се засмя.
— Ако ти беше пленница, О’Нийл, нямаше да те гледа с такава загриженост. Хайде, казват, че си повече от умен, но това беше крайно глупаво обяснение.
Един мускул върху челюстта на Лиъм трепна. Той най-после обърна очи към Катрин и на нея й с стори, че в тях видя предупреждение.
Дебрей се усмихна и я придърпа към себе си. Сетне плъзна ръка под пелерината й и стисна гърдите й. Катрин изкрещя. Лиъм скочи напред, но пет шпаги притиснаха острите си върхове в гърдите му и прокъсаха ризата му. Той замръзна на място. Дебрей вдигна вежди, без да престава да опипва демонстративно гърдите на Катрин.
— А-а, значи изпитваме собственическо чувство към играчките си?
— Тя е моя пленница — дрезгаво каза Лиъм. — Възнамерявах да получа откуп за нея. Тъкмо затова стъпихме на английска земя. Тя е Катрин Фицджералд, Дебрей, дъщерята на графа на Дезмънд. Предлагам ти да се отнасяш към нея с уважението, което заслужава.
Дебрей се поколеба.
Катрин облиза устни. Мина й през ума, че за разлика от Лиъм, Дебрей би я изнасилил, и то с удоволствие. Сега разбираше, че Лиъм се опитва да я предпази.
— Аз съм дъщерята на Джералд и Джоан Фицджералд — успя да каже тя. — И настоявам да махнете ръката си от мен.
Той свали ръката си, хвърли бърз поглед към бледото й красиво лице и стисна зъби.
— Рандолф, заведи я в салона и се погрижи да й дадат стая и всичко, от което има нужда. — Обърна се към Лиъм. — А ти, О’Нийл, ще бъдеш затворен в подземието, докато чакам нарежданията на лорд-адмирала.
До Катрин беше застанал млад войник и я гледаше очаквателно. Тя не му обърна внимание. Останалите войници хванаха грубо Лиъм и Макгрегър и ги заблъскаха пред себе си. Катрин едва успя да сподави вика си. Почти цялата задна част на плаща на Лиъм беше в кръв. Тя разбра, че пиратът може да умре от раната си, а не от примката на палача.
— Лейди Фицджералд?
Катрин срещна нерешителния поглед на младия войник. После се обърна с лице към кастелана.
— Сър Уолтър! — извика тя. — Не можете да хвърлите този човек в тъмницата, преди да го е прегледал лекар.
Дебрей повдигна вежди.
— Колко сте загрижена за него, милейди. Може би не сте само негова пленница? Може би изобщо не сте му пленница?