Катрин си припомни горещото, възбудено тяло на Лиъм върху своето, припомни си вихъра от жажда и желание, който бе почувствала у себе си и каза изчервена:
— Бях похитена в открито море, сър. В интерес на истината, капитан О’Нийл реши да поиска откуп едва преди няколко часа — излъга тя
— И красивата пленница закопня за мъжествения морски капитан? — подсмихна се Дебрей.
— Не!
— Тогава не се грижете за него, лейди Фицджералд. — Дебрей кимна на младия войник. — Заведи я в салона, Рандолф.
— Да, сър. — Рандолф я хвана за лакътя и Катрин нямаше друг избор, освен да го последва през двора към главния салон. Каза си, че се радва. Най-накрая се бе освободила от похитителя си. Но продължаваше да вижда окървавения му гръб, продължаваше да си представя как лежи полумъртъв в тъмното влажно подземие.
Дадоха на Катрин малка стая на етажа над салона и лична прислужница, която да се грижи за нея. Тя се изкъпа, но нямаше голям апетит. Умът й продължаваше да повтаря събитията от цялото приключение, започнало с пленяването й от пирата. Спомни си как баща й предложи на Лиъм О’Нийл да се ожени за нея. Мислеше и за раната на пирата и се чудеше дали тя ще се възпали и дали той ще умре.
Прекара неспокойна нощ. Сънува баща си, но не като дрипав затворник в Селинджър Хаус, а като граф на Дезмънд, властващ в родния Аскийтън. В съня й Джералд беше смел и енергичен и носеше прекрасни дрехи, а елегантната й майка, графиня Джоан, бе още жива. Катрин се изненада, когато се появи луничаво момче — беше Хю, който се опита да открадне целувка от нея, а тя с готовност му позволи. Двамата се целунаха и се засмяха, после се целунаха отново. Но изведнъж се появи Лиъм и разгневено ги раздели. Катрин вече не беше момиче, а млада жена, а Хю бе изчезнал. Когато Лиъм я прегърна, ръцете му се обагриха в кръв. Тя изпищя. Лиъм си беше отишъл, а от нейните ръце капеше кръв.
Събуди се с усещането, че изобщо не е спала. Тъй като се намираше в Англия, тя изпрати прислужницата да й донесе малка закуска и припряно каза сутрешната си молитва, бързайки да приключи преди момичето да се е върнало. Въпреки че кралицата не преследваше католиците, всички трябваше поне външно да се придържат към новия религиозен ред.
Катрин прекара остатъка от сутринта, крачейки напред-назад из малката стая. Не можеше да спре да се пита как ли е Лиъм. Повтаряше си, че й е все едно дали раната му ще се инфектира и дали той ще умре, но в действителност не беше така.
Малко преди обяд един от хората на Дебрей дойде при нея. Беше младият войник Рандолф.
— Трябва да дойдете с мен, милейди. Моля, вземете си пелерината.
Нямаше какво друго да стори, освен да последва войника надолу по тесните каменни стълби. Сърцето й биеше тежко и бързо. Дали Дебрей бе решил все пак да й позволи да се погрижи за Лиъм? А може би щяха да я освободят? Второто не изглеждаше много вероятно, поне не още.
Когато излязоха навън, тя вдигна поглед и трепна. Лиъм и Макгрегър се задаваха откъм другия край на двора, съпровождани от шестима войници. Въпреки че двамата мъже премигваха на дневната светлина след повече от двадесет и четири часа, прекарани в пълен мрак, Лиъм се движеше без да му помагат. Рамото му беше грубо превързано с парче плат. Когато той се приближи, Катрин видя, че ризата му е разкъсана и е използвана вместо превръзка. Беше гол до кръста под напоения си с кръв плащ и при всяко движение мускулите на гърдите и на корема му изпъкваха. Тя забеляза също и трескава руменина по лицето му. Но беше виждала по-силни и по-лоши зачервявания. Очевидно пиратът имаше здрав организъм.
Очите им се срещнаха. Неговите бяха някак развеселени и доволни, сякаш той бе усетил загрижеността й. Този негов вбесяващ поглед я накара да се намръщи. Лиъм бе далеч от смъртта. Трябваше да се досети, че такъв малък куршум е нищо за него.
Внезапно чу гласа на Дебрей до ухото си.
— Колко сте доволна, милейди, че виждате своя похитител.
Катрин настръхна и бавно се обърна.
— Доволна съм, че той е жив, сър Уолтър. Това се нарича християнско милосърдие и човешка доброта, нищо повече.
— Може би и аз бих поискал мъничко от християнското ви милосърдие — каза похотливо той.
Катрин изтръпна. Този мъж знаеше или усещаше прекалено много. Но пък нямаше как да знае, че между нея и Лиъм се бяха случили далеч не толкова невинни неща, нали? Тя усети как се изчервява виновно. Очакваше с нетърпение деня, когато щяха да си тръгнат от Тилбъри и от този опасен човек.
— Защо ни събрахте всички на двора?
Пожълтелите зъби на Дебрей проблеснаха.