— Аз съм ти приятел — промълви той тихо и задушевно. — Завинаги.
Кралицата му позволи да задържи ръката й и пламенно я притисна към неговата.
— Надявам се, искрено се надявам да е така, Лиъм.
Погледите им се срещнаха и той окончателно се убеди, че Елизабет е напълно в неговата власт. Устните й бяха леко разтворени и потрепваха. От гърдите й отново се откъсна въздишка. Пространството между двама им внезапно се изпълни с напрежение.
— Лиъм — прошепна Елизабет.
Челюстта му се стегна. Взря се в очите й и видя копнежа в тях. Кралицата бе отстъпила място на жената — жената, която Лиъм познаваше откакто се помнеше. Ръцете му се разтвориха и я прегърнаха.
— Бес — повтори той. — Аз съм ти приятел.
И това беше самата истина. Никога нямаше да забрави колко много бе направила Елизабет за майка му, когато той беше още малко момче. Никога нямаше да забрави, че дори преди да стане кралица, тя се бе държала мило с майка му, за разлика от повечето придворни дами. Но и никога не беше изпитвал желание да притежава своята кралица. Въпреки че за мъж като него, а и за всеки друг мъж, това можеше да се окаже доста изгодно.
Елизабет се притисна към него. Тялото й видимо потръпваше.
— Липсваше ми, Лиъм. Защо те нямаше толкова дълго?
Той й се усмихна нежно.
— Животът ми е тежък, Бес. Нямам великолепен дворец, който да ме изкушава да идвам на този остров. Аз си изкарвам хляба в морето.
Тя прошепна колебливо:
— Това може да се промени.
Лиъм се вкамени.
Елизабет започна да се изчервява, но не свеждаше поглед.
Сърцето му заби лудо.
— Дори ако ми дадеш великолепен дворец, това няма да ме направи англичанин.
— Ти си наполовина англичанин.
— Да. — Той докосна с пръст долната й устна. — А баща ми беше и винаги ще бъде Шон О’Нийл.
— Но ти не си като него. — Погледът й стана предизвикателен. — Или си?
— Не. — Лиъм издържа на погледа й. Знаеше, че ако му даде още един знак, ще трябва да я целуне.
Тя постави едната си длан върху гърдите му, над препускащото му сърце. Погледите им се сблъскаха.
— Съжалявам, че те заподозрях в заговор с Фицджералд, но сигурно можеш да ме разбереш — срещата ви изглеждаше толкова странна. Разбира се сега, когато знам истината от свидетелите на похищението на Катрин, ми става ясно, че просто си търсил откуп. Очевидно момичето, каквато е красавица, е била приятна компания, а не пречка по време на пътуването ти. — Елизабет се усмихна някак прекалено топло, но свали поглед от очите му и заизучава всички черти на лицето му, като накрая се спря на устните му.
Ах, Бес — помисли си той. — Историята звучи абсурдно дори от твоите уста. Не вярваш, че съм невинен, макар че искаш да съм. А тези пламенни погледи, изпълнени с копнеж, означават ли, че искаш да ти стана любовник? След като се познаваме от толкова отдавна?
Лиъм нямаше желание да спи със своята кралица. Доколкото му бе известно, тя беше девица и възнамеряваше да си остане такава, въпреки слуховете за нея и Робин Дъдли, когото бе направила граф на Лестър, както и тези за нея и братовчед й Том. И все пак Лиъм бе мъж с опит и знаеше, че Елизабет го намира за привлекателен. Това не беше първата им среща насаме, не за пръв път тя флиртуваше с него, не за пръв път го докосваше и му хвърляше коси погледи. И все пак тази нощ знаците й бяха по-явни от всякога.
Към двамата си дългогодишни фаворити — Лестър и Ормънд — Елизабет проявяваше твърде неприкрита нежност, поради което за тях се носеха толкова много клюки. Лестър често се наслаждаваше сам на компанията на кралицата през деня, точно както го правеше сега и Лиъм, само че в полунощ. А понякога Елизабет наричаше Том „моят черен съпруг“, с което караше хората да се питат дали той не се радва и на нещо повече от компанията й. Никой не можеше да знае със сигурност какво се случва зад затворените врати на Нейно Величество. Но ако някой от двамата изобщо й беше любовник, това вероятно бе Лестър, защото с течение на времето се бе разбрало, че тя го предпочита пред Ормънд.
Лиъм беше напълно наясно, че ако стане любовник на кралицата, би извлякъл политическа изгода. За момента. Но впоследствие това можеше да го унищожи. Затова горещо се надяваше, че тази нощ Елизабет няма да реши да го отведе в леглото си — ако въобще имаше навик да си намира любовници. Защото знаеше, че нито един мъж не би могъл да откаже на своята кралица. Той също нямаше да е в състояние да й откаже.
Но не искаше да я използва. Не това бе начинът да й се отплати за всичко, което й дължеше.
Елизабет стоеше напълно неподвижна, загледана в ръцете си. После вдигна очи към него. В тях блестеше неприкрито желание.