Нямаше друг избор. Беше на осемнайсет и остаряваше с всеки изминал миг. Поредната година бе изтекла и само след няколко месеца Катрин щеше да навърши деветнайсет. Не можеше да остарее в този затънтен манастир. Не и не! Тя искаше да живее. Искаше да има съпруг, собствен дом, деца. На нейната възраст би трябвало вече един, два, че и три здрави малчугана да играят край полите й. О, господи! Защо бяха забравили напълно за нейното съществуване?
Преди шест години, когато Елинор беше предложила, или по-точно — настояла да я изпратят в манастир, Катрин бе твърде съкрушена от скръб по близките си, за да мисли за това или да се възпротиви. По онова време, след огромните загуби, понесени в битката при Афейн в родната южна Ирландия, в семейството й цареше разруха и нещастие. Триста от най-верните воини на баща й бяха избити от армията на Том Бътлър, граф Ормънд, на брега на река Блекуотър, а самият й баща, който бе не друг, а графът на Дезмънд, беше ранен и пленен от Бътлър. Но Катрин страдаше не само заради разгрома на своите близки и залавянето на баща си. В онзи ден тя бе загубила своя годеник.
В зловещата битка Хю Бари бе улучен от смъртоносно копие. Той и Катрин бяха сгодени още от люлката. Като деца на близки семейства, при това почти връстници — Хю бе само година по-голям от нея — двамата бяха израснали заедно. Той бе нейният приятел от детинство, нейният любим. Той бе положил първата целувка на устните й. Смъртта му беше разрушила мечтите й и заедно с тях, изглежда — и нейното бъдеще.
Смазана от мъка, Катрин се бе подчинила на своята мащеха, дори беше доволна, че ще намери мъничко покой в някой далечен манастир, преди да й намерят нов жених. Загубата на Хю беше особено мъчителна за нея, защото само година преди битката при Афейн бе починала и собствената й майка. Граф Дезмънд беше третият съпруг на Джоан Фицджералд и Катрин бе единственото им дете. Топлота и обич бе царяла между майка и дъщеря. И до ден днешен Катрин болезнено усещаше липсата на Джоан.
Бе се надявала поне, че бързо ще й намерят нов годеник, че ще прекара само година-две в манастира и сетне, както беше планирано, на петнадесетия си рожден ден ще се омъжи. Но Елинор й бе писала само веднъж, още през първата година, и то за да й съобщи, че е при графа, когото са затворили в Тауър, и че очакват да бъдат помилвани от кралицата. Оттогава бяха изминали пет и половина безкрайни години, без Катрин да чуе и дума за баща си или за мащехата си.
И работата бе там, че се страхуваше.
Краят на молитвата дойде. Катрин се прекръсти, промълви „амин“ и се изправи. Но не тръгна веднага, а остави другите жени да минат пред нея. Всички те произхождаха от благороднически родове като нея самата. Някои бяха вдовици, други бяха твърде бедни, за да могат да се омъжат, или пък в семействата им имаше твърде много дъщери, за да се погрижат за всички. Една по една дамите излизаха от параклиса сред нежното шумолене на рокли от коприна и брокат. Навън бе ужасно студено, затова Катрин се уви добре в своята износена, поръбена с кожи наметка. В трапезарията вече сервираха пресен хляб, топъл кейк, месо и сирене, както и ейл и вино. Но докато останалите жени бързаха да влязат вътре, Катрин отново изостана, този път на двора.
— Ще го направиш ли?
Катрин потръпна — повече от нервността, която изпитваше при мисълта за това, което се канеше да стори, отколкото от студа — и се извърна. Пред нея стоеше най-близката й приятелка и единствена довереница, Джулиет, която се готвеше да напусне манастира през февруари, въпреки зимните студове. Така бе наредил нейният попечител.
— Да.
Джулиет, чиято кожа бе изненадващо бледа на фона на тъмната й коса и пълните, розови устни, погледна Катрин право в очите.
— Този път абатисата ще ти позволи да си тръгнеш. Как би могла да откаже отново?
Сърцето на Катрин заби по-силно. Пръстите й сграбчиха ръката на Джулиет.
— Много се страхувам да не отхвърли пак молбата ми — призна тя. Вече на два пъти бе умолявала абатисата да и разреши да се прибере у дома. И двата пъти абатисата беше отказала, обяснявайки, че Катрин не само няма позволение от баща си, но и няма кой да я съпроводи до Ирландия.
Джулиет се усмихна.
— Би било прекрасно да пътуваме заедно. О, колко се надявам абатисата да се вслуша в молбата ти и да отсъди справедливо!
Катрин отново трепна. Наистина, от отчаяние бе готова на всичко, но не хранеше особени надежди. Абатисата се държеше с нея мило и добронамерено, а и като цяло имаше благ характер, ала в управлението на манастира проявяваше доста твърдост, каквато и се очакваше от жена, поела грижите и надзора над толкова дами от богати и могъщи семейства. Но сега и Катрин се чувстваше по-силна и по-твърда от когато и да било. Трябваше да убеди абатисата, че е дошъл моментът да се върне у дома, макар да няма позволението на баща си. Бе подготвила своите аргументи. Беше дошла 1571-ва. Нова година. Време за ново начало.