— Не си ли доволен? Хайде, Лиъм, не мога да повярвам, че можеш да я искаш толкова силно. Тя едва ли е чак толкова специална.
Но Лиъм я искаше. Откакто бе пленил красивата, пламенна, интелигентна Катрин Фицджералд, не мислеше почти за нищо друго, освен за нея. Искаше я от мига, в който я видя за пръв път. И още не можеше да укроти яростта си, задето му отнемаха наградата, спечелена в трудна битка. Беше надхитрен, а това се случваше рядко. Наистина рядко. Но ако запазеше самообладание и изчакаше, в крайна сметка щеше да излезе победител, както винаги. Очевидно тази вечер не бе най-подходящия момент да говори пред кралицата за друга жена.
Но как да постигне триумф?
Не можеше отново да похити Катрин. Елизабет вече го подозираше в заговор с Фицджералд, а Лиъм не смееше пак да събужда подозренията й. Не, трябваше да бъде още по-внимателен, още по-умен. Трябваше да привлече Елизабет на своя страна. Но как?
Едно бе ясно. Не можеше да позволи Катрин да се омъжи за Бари.
Той разкаяно сведе глава.
— Доволен съм, че получих разрешителните, Бес. Доволен и благодарен. Няма да съжаляваш. Ще стъпя на врата на испанците, както ти искаш.
Елизабет кимна, но погледът й остана остър.
Лиъм я погледна в очите.
— Трябва да ми простиш. Както сама каза, аз съм развратник. — Той замълча многозначително. — Не е лесно да си мъж, да се възбуди страстта ти… и после да ти бъде отказано.
Изражението на Елизабет се смекчи.
— Ти си интригуващ мъж, Лиъм. Негодник до мозъка на костите си. При това знаеш колко привлекателно е това.
Лиъм се усмихна.
— И вие сте интригуваща кралица, мадам.
Тя също се усмихна.
— Искам да те помоля за една услуга. Мислех това да бъде наказанието ти, но сега… ще бъде молба от моя страна и знак колко ти вярвам.
Той се поклони. Но вътрешно изтръпна в очакване.
— На вашите заповеди.
— Ти я доведе тук. Сега те моля да я придружиш до Бари.
Лиъм бързо прикри изненадата и задоволството си. Но цялото му същество се изпълни с триумфално ликуване. Защото сега вече знаеше, че все пак ще спечели тази битка.
— Както желаеш, Бес.
Елизабет се усмихна и Лиъм разбра, че тя е доволна не по-малко от него.
8.
На следващия ден Катрин обядва заедно с още стотина царедворци в банкетната зала. Салонът беше огромен, поддържан от тридесет големи „мачти“, всяка висока по десет метра. Ленените драперии по стените бяха боядисани така, че да изглеждат като направени от камък и бяха украсени с клони, бръшлян и цветя, напръскани със златни пайети. Таванът бе изрисуван като небе със слънце, звезди и облаци, и от него висяха плетени кошници, пълни с екзотични плодове. В залата имаше десет редици с места за зрители и повечето от седалките бяха заети. Имаше и цели двеста и деветдесет прозореца.
Самият обяд бе оглушително и зрелищно представление. Катрин не можеше да повярва на очите си. Беше й трудно да се храни, но не защото седеше на пейка, притисната между двама едри джентълмени, които побързаха да се представят като сър Джон Кемптън и лорд Едуард Хъри, съответно от Кемптън Хийт и от Хъри Манър. Просто имаше толкова много неща за гледане.
Скоро обаче Катрин се видя принудена да се брани срещу очевидно похотливите намеци, които започнаха да й отправят джентълмените, след като неохотно им бе казала името си.
— Такова мило и красиво ирландско момиче — напевно каза Хъри. — И тъй далеч от дома, нали, скъпа?
Катрин успя да кимне, като внимаваше да не го насърчава. Откъсна голямо парче топъл хляб, от което капеше масло. Лактите на мъжете я притискаха от двете страни. Хъри подхвърли още нещо, но тя не му обърна внимание. Предъвкваше хляба, без да може да се наслади на прекрасния вкус на стафидите в него. Погледът й неспирно се местеше от царедворците, които представляваха бляскава гледка, към изрисуваното горе небе и накрая към насядалите покрай стените шумни зрители, които постоянно подвикваха на обядващите.
Не след дълго Катрин се отказа от опитите си да се храни. Нямаше апетит. След обяда придружителите й щяха да дойдат да я вземат и тя щеше да отпътува към дома. Колкото и интересен, примамлив и вълнуващ да бе дворецът, Катрин копнееше да си тръгне. Скоро щеше да бъде в Аскийтън. Вече виждаше във въображението си кръглите кули на гордия замък, който се извисяваше над острова и над дебелите крепостни стени, обграждащи залива Лох Шанън. И изгаряше от нетърпение.