Скоро щеше бъде отново с Хю. Тя се опита да си представи изненадата му. Може би той смяташе, че след всичките тези години в манастира, годеницата му се е посветила на бога. Катрин едва не се изсмя гласно при тази мисъл. И през ум не й бе минавало да става монахиня. Единственото, което искаше, бе брак и деца.
Без съмнение я очакваше слънчево и щастливо бъдеще като съпруга на Хю. Хю Бари сигурно се бе превърнал в смел и силен мъж. Баща му и братовчедите му имаха добре сложени фигури; никой от тях не беше грозен. А тя обичаше Хю. Щом веднъж се озовеше в неговите ръце, щеше да забрави напълно за златния пират с толкова подходящото име Господар на моретата.
Само че не можеше да си представи как лежи в леглото на Хю, в обятията му. Но вероятно причината бе в това, че не го бе виждала толкова дълго време и го бе смятала за умрял.
Веднъж омъжена, щеше да потърси и начин да освободи баща си. Мисълта, че той ще остане беден затворник в Селинджър Хаус, бе непоносима. Кралицата се беше показала като добра и мила приятелка. Катрин реши, че след време ще се върне в двореца и ще се застъпи за баща си пред Елизабет, ще я убеди, че е несправедливо да го държат в изгнание. Знаеше, че няма надежда титлата и земите му да бъдат върнати, но може би щеше да е възможно поне да се прибере в Ирландия, в Аскийтън, където бе роден.
Катрин огледа още веднъж фантастичния салон и си каза, че не би имала нищо против да се върне тук.
Накрая тя отмести настрана чинията си, неспособна повече да отбягва истината. Трябваше да погледне в очите действителната причина за липсата си на апетит. Въпреки че бе развълнувана от това, че Хю е жив и че ще се омъжи за него, Катрин беше и уплашена. Не го бе виждала от години. Какво щеше да се случи, когато се срещнеха? Какво щеше да стане, ако Хю вече не я искаше? Защо той не я беше потърсил през всичките тези години?
И защо образът на Лиъм О’Нийл продължаваше да изпълва съзнанието й?
— Защо сте така умислена, госпожице? — попита плътен познат глас.
Катрин се вкамени.
Той се бе привел ниско над нея и когато отново заговори, дъхът му парна ухото й.
— Не си ли преизпълнена с радост, че си отиваш у дома? — подигравателно каза Лиъм.
Катрин се извъртя и вдигна поглед към него. Беше се появил изневиделица, сякаш от въздуха, сякаш повикан от собствените й мисли.
— Н-но какво правиш тук?
Той се засмя и внезапно се пъхна между нея и лорд Хъри, който побърза да му направи място. Твърдото като скала бедро на Лиъм веднага се притисна до нейното; ръката му улови ръката й.
— Добро утро, скъпа — прошепна той, сякаш бяха сами в спалнята… не, в леглото.
Катрин издърпа ръката си.
— Не си в Тауър?!
— Не, не съм.
— Не разбирам. — Сърцето й биеше бързо. Усещаше топлината на плътно прилепеното му до нея бедро и не смееше да помръдне.
— Добрата кралица реши, че е по-уместно да опрости греховете ми — засмя се Лиъм. Внезапно ръката му се оказа върху крака й и го стисна.
Катрин я отмахна.
— Имаш предвид, негоднико, че си използвал този твой златен чар, за да се освободиш!
— Може би. — Сивите му очи заблестяха.
Тя се намуси.
— Не се изненадвам, че дори кралицата е неспособна да ти устои. — Опита се да му обърне гръб, но тази поза се оказа толкова неудобна, че вместо това Катрин заби поглед в чинията си.
— Комплимент от красивите ти устни, Катрин? Не мислех, че ще доживея този ден. Ценя високо думите ти, скъпа.
Тя се разгневи и заби ножа си в къса месо в чинията.
— Можеш да цениш каквото си искаш, О’Нийл.
Лиъм се усмихна.
— Тогава избирам да ценя теб.
И преди Катрин да успее да отговори, той се наведе още по-близо до нея и ръката му отново пропълзя по бедрото й. Сетне прошепна:
— Защо се сърдиш, любима? Надявах се да си доволна, че съм се отървал от примката на палача.
— Изобщо не ме интересува дали си жив… и дали си добре! — Тя сръга рамото му с лакът и успя да отмести ръката му. — Опитвам се да се храня, О’Нийл, но дори ако желаех да си говоря с някого, не бих избрала теб за събеседник.
— Хайде, Катрин, признай си. Сърцето ти не е от камък. Не и когато се отнася до мен. Ти се тревожеше за мен. — Все още бе наведен към нея и Катрин почувства дъха му върху бузата и шията си.
Това вече беше прекалено. Никога, за нищо на света нямаше да признае това, което той искаше да чуе, дори ако то бе съвсем, ама съвсем мъничко вярно.