— Преживях малко приключение, чичо — отвърна Джулиет доста плахо. Лорд Хиксли винаги я бе изпълвал със страхопочитание.
— Аз не бих нарекъл това приключение — каза чичо й строго. — Но слава богу, поне се върна. Изглеждаш ми добре. — Той хвърли мрачен поглед към Лиъм О’Нийл. Пиратът бе довел Джулиет вкъщи и спокойно бе обяснил как е пленил кораба и как кралицата му е наредила да върне веднага Джулиет в Търлстоун. — Надявам се разбирате, капитане, че няма да ви поканя да вечеряте с нас.
Лиъм сви рамене с безизразно лице.
— Нямам желание да вечерям с вас, сър Ричард, защото трябва да се върна на кораба си. — Той се поклони на Джулиет ниско и елегантно като царедворец. После се завъртя на пети и се отправи към вратата.
Джулиет се сепна и се втурна след него.
— Капитане! Капитан О’Нийл!
Лиъм се спря, поизвърна се леко към нея и насмешливо повдигна златистокафявата си вежда.
— Моля ви, грижете се добре за Катрин и направете всичко възможно тя да пристигне здрава и читава — помоли тя.
Погледът му за миг се задържа върху очите й.
— Ще се грижа добре за нея — каза той накрая. Обещавам ви. — После си отиде.
Джулиет се загледа тревожно след него.
— Ела с мен, Джулиет — каза Ричард. — Искам да си поговорим.
Тя се обърна, но този път не успя да се усмихне. Чичо й беше среден на ръст, но доста пълен мъж. Имаше приятно лице, но очите му бяха строги и безмилостни. Малко преди да умре, баща й му бе възложил управлението на имотите си и попечителството над нея. Майката на Джулиет бе починала много години преди това. Джулиет и Хиксли нямаха кръвно родство — той бе станал неин чичо след женитбата си за леля й. Хиксли имаше свое собствено богато имение далеч на север от Търлстоун Манър, на брега на Атлантическия океан. Джулиет знаеше, че попечителството го бе принудило да разкъсва времето си между Търлстоун и собствения си дом, жена си и децата си.
Тревогата й нарасна. Тя се досещаше за какво ще разговарят — но това нямаше да е разговор.
— Чичо, аз току-що се върнах и съм гладна и уморена, а също и мръсна. Не е ли възможно да поговорим по-късно тази вечер?
— Тази вечер ще имаме гости — каза безстрастно Ричард.
Джулиет нямаше избор, затова го последва в къщата. Търлстоун беше старинно, но богато имение, благодарение на големите залежи от желязо, открити от дядо й и разработвани усърдно оттогава насетне. Всички стени бяха покрити с прекрасни гоблени. Над тях бяха окачени гербове, изобразяващи черен дракон със златна панделка върху червен фон — символът на рода Стратклайд. Стените бяха украсени и със средновековни оръжия, предавани в семейството от поколение на поколение — кръстосани саби, боздуган, кинжал и няколко обредни копия. От дървения таван висяха знамената на фамилията Стратклайд.
Влязоха в дългата тухлена галерия, която бе пристроена към главната сграда на имението преди смъртта на бащата на Джулиет. Ричард се обърна към един от остъклените прозорци, а Джулиет седна на пейката.
— Знаеш, естествено, защо те повиках да се върнеш у дома.
Джулиет кимна. Чувстваше се нещастна, макар да знаеше, че трябва да е развълнувана.
Той се обърна и я погледна, но погледът му сякаш минаваше през нея.
— Знам, че си твърде млада за брак, Джулиет, но аз остарявам и вече ми е трудно да управлявам двете имения добре.
Тя реши да се държи мило, да не му противоречи. Затова просто промълви с разтреперан глас:
— Но аз ще навърша шестнайсет чак през юни.
Чичо й пренебрежително сви рамене.
— Изготвил съм списък на кандидатите за ръката ти — все мъже от добри семейства. Възнамерявам до следващия си рожден ден да бъдеш вече сгодена. — Той я погледна право в очите. — Тези кандидати ще искат да се запознаят с теб.
Долната устна на Джулиет затрепери и тя не съумя да я спре. Тези кандидати щяха да искат да се запознаят с нея. Не беше чак толкова наивна. Те искаха да се уверят, че не е кльощава вещица или дебела крава. Докато тя, тя нямаше никакво желание да се запознава с тях.
— Не ми изгледаш доволна, Джулиет.
Джулиет знаеше, че трябва да бъде благодарна на чичо си за всичките му усилия.
— Аз съм само на петнайсет — прошепна тя тихо. — Другите жени се омъжват чак когато станат на осемнайсет.
— Трябва да намеря някой, който да управлява Търлстоун — каза рязко Ричард.
Джулиет се взря в него.
— А какво… какво ще стане, ако не го харесам?
Ричард я изгледа гневно.
Тя се изчерви и сведе очи към скута си.
— Това са глупости — смъмри я той. — Ако се разплачеш, Джулиет, ще те изпратя в стаята ти, все едно че си малко непослушно дете.