Над върховете на горските дървета малко пред тях се показа замъкът Баримор, разположен върху заоблен гол хълм. Лиъм стисна зъби в отчаяна борба с изгарящата го ревност — чувство, което изпитваше за пръв път в живота си. Той погледна към Катрин. Бузите й бяха поруменели от нетърпение, очите й блестяха. Представи си я как се втурва в прегръдките на Хю Бари. Представи си страстната му целувка и нейния пламенен отговор. Господи, трябваше да се успокои. Предстоеше му битка, която не можеше да си позволи да изгуби.
Катрин прекъсна мислите му.
— Слава богу, тук не е имало война — каза тя с леко треперещ глас.
Изкачиха се по пътя към мостовата кула, през която се влизаше в замъка и минаха по подвижния мост. Пред портата бе спусната желязна решетка, но стража не се виждаше никъде. Лиъм пришпори коня си напред, откри въжето, което бе свързано с камбаната на стражевата кула и го дръпна.
Силният камбанен звън отекна в тишината на замрялата ирландска провинция и разпръсна гълъбите горе в кулата. Както повечето други замъци, Баримор беше строен в средновековни времена. Основно място в крепостта заемаше голямата квадратна каменна кула, към която през вековете бяха прибавени и други сгради. Но никъде не се виждаха нито тухли, нито стъкло. Вместо с камъни, вътрешният двор бе покрит със засъхнала кал. Нямаше и помен от съвременната цивилизация; сякаш бяха се върнали назад във времето на рицарите в брони и на облечените в туники дами. Тази илюзия се подсилваше от факта, че замъкът изглеждаше необитаем и Лиъм едва ли не очакваше на двора изневиделица да се появят духовете на онези умрели преди стотици години рицари.
Катрин го погледна.
— Много странно. Нима няма никой?
— Така изглежда — каза Лиъм, доволен, че Хю Бари не си е у дома. — Ще трябва да попитаме в селото — допълни той.
Сетне обърна назад дългокракия си кон. Катрин и Макгрегър тъкмо се канеха да го последват, когато изведнъж видяха, че през полето от запад се задава група ездачи. Когато забелязаха тримата пришълци пред външните порти на Баримор, ездачите пришпориха конете си и препуснаха в галоп право към тях. Лиъм грабна от Катрин юздите и преведе конете през подвижния мост обратно към пътя, където щяха да имат възможност за маневриране и за бягство, ако започнеше битка. Макгрегър застана от другата страна на Катрин, като хвана дръжката на пистолета си. Лиъм разтвори плаща си, за да може шпагата да му е под ръка.
— Какво ви става? — извика уплашено Катрин. — Сигурно не смятате да се биете с дузина въоръжени мъже?
Лиъм не отговори, а продължи да наблюдава ездачите, които вече се носеха нагоре по пътя към тях. Изведнъж Катрин възкликна радостно и се вкопчи в ръката му. Сърцето му се сви, защото се досети кои са тези ирландци. А беше ясно, че са ирландци, защото всички бяха облечени в традиционните сиви наметала, много от тях яздеха по-дребните местни коне, а някои дори бяха със забранените от закона бради. Косите на всички бяха дълги и спуснати така, че да скриват лицата им.
— Това ли е твоят годеник? — попита Лиъм.
Тя кимна, засияла.
Той се взря в мъжа, за когото говореха и го намрази от пръв поглед. Бари беше по-млад от него, долу-горе на възрастта на Катрин, и бе червенокос и светъл като нея. Всъщност, Хю Бари беше привлекателен мъж, доста над средното ниво. Чертите му бяха неправилни, но приятни; очите му — сини като метличина. Лиъм посегна към шпагата си. Може би днес звярът в него все пак щеше да победи.
Хю дръпна рязко юздите и конят му се вдигна на задните си крака.
— Аз съм лорд Бари — обяви той. Гледаше само към Лиъм. — Приятели ли сте или врагове?
Лиъм хвана гладката, излъскана от употреба дръжка на шпагата си. Как го сърбеше ръката да се бие. Бари беше само едно пале, макар да си личеше, че е смел и закален в битки. И все пак той бе пале и Лиъм можеше да го убие за няколко секунди. Ако пуснеше звяра в гърдите си на свобода.
Ръката му се отпусна.
— Лиъм О’Нийл — започна той с недотам приветлива усмивка. Но не успя да продължи, защото в този момент Катрин извика с дрезгав глас:
— Хю! О, господи, Хю! — По бузите й се стичаха сълзи.
Лиъм видя това и замръзна
Хю объркано се извърна с лице към нея.
— Аз наистина т-те мислех за м-мъртъв — заекна тя.
На лицето му се изписа разбиране, примесено с изненада.
— Катрин? Катрин Фицджералд?
Катрин кимна, без да мърда, без да диша, с широко разтворени очи.
— Мили боже! — извика той. — Кейти? Малката Кейти? — После се засмя, показвайки здравите си бели зъби и след по-малко от миг се озова до нея, вдигна я от седлото и я метна на своя жребец — и в обятията си.