Тръгнаха си малко след изгрев слънце. Мекото време от предишните няколко дни го нямаше и утрото беше сиво и мрачно, имаше мъгла и ръмеше. Хю Бари не ги изпрати. Остана в леглото — очевидно за да лекува раните и гордостта си.
Катрин яздеше между Лиъм и Макгрегър и се опитваше да не мисли за онова, което бе казал и направил Хю, опитваше се да не мисли как Лиъм я беше спасил. От време на време се питаше дали повечето от събитията от изминалата нощ не са плод на въображението й. Нямаше съмнения за това, че Хю едва не я бе изнасилил — изживяването беше толкова ужасно и реално, че знаеше, че никога няма да го забрави, — а за милото, нежно отношение на Лиъм. Той беше загрижен за нея. Сигурна бе в това нощес, беше почти сигурна и сега.
Но тази сутрин Лиъм не й бе казал и дума. Само веднъж хвърли бърз поглед към удареното й лице, но веднага се извърна. Тя се беше видяла в огледалото и знаеше, че представлява ужасяваща гледка. Дясната половина на лицето й бе подута и ставаше все по-силно морава. Противно на волята си, Катрин откри, че жадува Лиъм да й даде някакъв знак, че среднощната му загриженост е била истинска, но така и не получи такъв.
Слязоха от седлата, за да прекосят някакъв поток. Тя реши, че моментът е достатъчно подходящ, за да постави въпроса, който я измъчваше — къде ще отиде сега. Докато конете вървяха през речните камънаци, Катрин се поколеба, защото не знаеше как да се обърне към него след благородната му постъпка от изминалата нощ, след като я бе спасил от сигурно изнасилване. На езика й беше малкото му име, но днес й се струваше прекалено интимно да го назове така.
— О’Нийл?
Конете стъпиха на отсрещния бряг. Лиъм я погледна.
— На „Морски кинжал“ ли се връщаме? — попита нервно тя.
— Да.
Пулсът й заби учестено. Дали след отказа на Хю той отново я смяташе за своя пленница? Страхуваше се да зададе следващия въпрос, но нямаше избор. Трябваше да научи какви са намеренията му.
— Къде ме водиш?
Сивият му поглед я прониза като кинжал. За момент Катрин си помисли, че няма да й отговори.
— Трябва да поговорим, Катрин. Но не сега. — Вече не я гледаше. — Ще говорим, когато се върнем на кораба ми.
Но Катрин не можеше да чака.
— Моето бъдеще ли искаш да обсъждаме? — извика тя.
— Да.
— Тогава трябва да го обсъдим сега!
— Навсякъде гъмжи от умиращи от глад разбойници, които търсят жертви като нас. Не е време за разговори. — Той рязко пришпори коня си в галоп. Конят на Катрин веднага го последва. Изпълнена с тревога, тя остави животното да я води.
По обяд достигнаха обградения със стени град и бяха пропуснати през северната порта, след което продължиха с бърз ход по тесните улички. Скоро се показа пристанището, вляво от което се намираха замъкът Корк и английският гарнизон. Множество шхуни, по-малки кораби и рибарски лодки се полюшваха на котва в залива. Точно в средата бе закотвен и „Морски кинжал“, черен и елегантен, с издути от морския бриз бели платна. Изглеждаше точно като пиратски кораб; изглеждаше така, сякаш копнееше да бъде освободен и да полети по вълните и по вятъра.
Катрин погледна Лиъм и видя как изражението му се смекчи, когато съзря кораба си. Не можеше да го вини, задето се гордее с него. Макар че бе пиратски галеон, „Морски кинжал“ бе красива и вълнуваща гледка. Хрумна й, че корабът някак съвсем точно приляга на своя собственик.
— Ще ни позволят ли да си тръгнем?
Бяха спрели на един от кейовете. Катрин видя, че ги очаква малка лодка.
— Не могат да ме спрат, дори да опитат — заяви Лиъм така, сякаш твърдеше несъмнен факт.
— Но… сър Перът?
Той я погледна.
— Мисля, че би искал да си поговори с мен преди да си тръгнем. Но аз нямам какво да му кажа и не смятам да му окажа честта да стоя тук и да чакам от него позволение, за да отплавам. — Лиъм се усмихна. — Толкова груб човек заслужава грубо държание, нали?
Катрин не успя да му се усмихне в отговор. Не се съмняваше, че Перът ще побеснее, когато открие, че „Морски кинжал“ си е отишъл.
— Това ти харесва — каза тя внезапно. Беше обвинение, но и смайващо откритие.
Веждите му се повдигнаха въпросително.
— Харесваш опасността. Харесва ти предизвикателството да си заминеш преди Перът да узнае и да те задържи. Ти се наслаждаваш на опасността!
Лиъм се засмя.
— Никога не съм се замислял за това, но може би си права. — Той скочи от коня. — Момче!
Едно от малките, одрипани хлапета, които обикаляха по пристанището, дотича начаса.
Лиъм му връчи няколко пенса.
— Отведи тези коне обратно в конюшнята.
Монетите изчезнаха незабавно.
— Да, сър. — После момчето попита: — Вие ли сте пиратският капитан?