Очите му бяха широко ококорени и изпъкваха — огромни и сини — на фона на мръсното му лице.
— Да, такъв съм — каза Лиъм, а после смръщи свирепо вежди. — А сега се омитай с конете, преди да съм решил да взема хубавото ти малко задниче с нас!
Момчето сграбчи юздите и хукна като стрела. Конете затрополиха след него.
Катрин погледна Лиъм.
— Нима ти харесва да го плашиш?
Той се ухили. Ефектът беше поразителен.
— Той очакваше да види голям лош пират. Най-малкото, което можех да направя, бе да задоволя очакванията му.
В отговор Катрин също му се усмихна.
Но неговата собствена усмивка се стопи и той я изгледа втренчено, преди рязко да й обърне гръб. Катрин се взря в лодката, загърнала рамене в пелерината си. Миналата нощ Лиъм бе загрижен за нея, беше почти сигурна в това. Но днес нехаеше за нея, сякаш бе непознат. Защо? Не разбираше. Не разбираше този мъж.
Но защо ли изобщо искаше да го разбере? Той бе пират, не биваше да забравя това. Пират и син на Шон О’Нийл.
Щом „Морски кинжал“ заплава през залива и се насочи към морето, Лиъм отстъпи щурвала на помощник-капитана, застана на носа и се загледа в стоманеносивата вода. Беше ледено студена, но той обичаше да чувства морските пръски върху лицето си. „Морски кинжал“ обожаваше да плава. Беше бърз и лек кораб, пригоден за луда надпревара с ветровете, копнеещ да пори вълните като бръснач. Лиъм си каза, че когато навлязат в открито море, ще опъне платната му и ще го остави да се носи по вятъра. Да, но накъде?
Знаеше, че не му остава много време. Скоро трябваше да отправи предложението си към Катрин. Тя очакваше да обсъдят нейното бъдеще.
Но Лиъм се страхуваше. Невероятно, но факт — той, който не знаеше що е страх, който срещаше всяка опасност с ледено спокойствие, бистър ум, удвоени сили и умения, сега се страхуваше от една жена… от отказа на една жена.
Катрин бе отказала на Хю, любимия от детството й. Лиъм почувства, че цялото му тяло е сковано от напрежение. Беше глупаво да мисли, че вместо това тя ще приеме за покровител него — един презрян пират и син на убиец. Трябваше да й предложи нещо много по-добро, много по-голямо от всичко, което й бе предлагал досега.
И все пак той усещаше, че нищо не би могло да бъде достатъчно. Вече познаваше много добре гордостта на Катрин Фицджералд. И нейното презрение. Но… не беше ли се променило нещо между тях през изминалата нощ?
Лиъм се боеше да мисли за това, да се надява. Но не бе в състояние да попречи на сърцето си да бие силно тъкмо с тази мисъл, с тази надежда.
И все пак продължаваше да се страхува. Той се вкопчи в парапета на кораба, неспособен да се обърне и да тръгне. Пулсът му препускаше лудо. Разумът му казваше, че е проклет глупак. Да се осмели да надскочи себе си, да иска награда, достойна за много по-различен, за много по-добър мъж. Но сърцето му се осмеляваше да иска.
Накрая Лиъм се обърна и се отправи към каютата си, за да се изправи срещу Катрин и да я помоли да му стане съпруга.
Катрин стоеше до отворения люк, неспособна да се наслади истински на хладния допир на морския бриз върху лицето си. Гористият северен бряг на залива бързо се отдалечаваше от очите й. Тя очакваше Лиъм със свито от тревога сърце и се питаше за какво ще разговарят и какво ще е бъдещето й.
— Катрин? Готов съм да говоря с теб.
При звука на гласа му пулсът й се ускори шеметно, раменете й се сковаха. Тя се обърна бавно.
Лиъм затвори вратата на каютата след себе си. Изражението му беше непроницаемо. Погледът му се взря в нея и Катрин се смути. Помисли си за това, което Хю се бе опитал да направи през нощта и за това как Лиъм му беше попречил. Помисли си за леглото с пурпурния балдахин в другия край на каютата; помисли за червено-златните шнурове.
— Къде ме водиш?
Той тръгна към нея, но когато ги разделяха само няколко крачки, рязко се спря.
— Катрин, не искам да те оставя да си отидеш.
Тя се вцепени.
Погледът му обходи лицето й, преди да срещне очите й.
— Мога да ти дам много неща.
Катрин не пророни и дума. Сърцето й туптеше като чук. Знаеше какво ще последва. Нямаше желание да се изправи пред още едно унизително предложение. Нямаше никакво желание да се чувства макар и малко изкушена от този мъж. Главата й се завъртя отрицателно.
Тогава Лиъм заговори бързо.
— Наблюдавах те онзи ден, когато минахме през пазара в Смийтфийлд. — Той се усмихна леко, но погледът му остана убийствено сериозен. — Видях как жадно гледаш дрехите и стоките. Видях удоволствието, изписано на лицето ти; видях как се извръщаше назад, когато си тръгнахме; как беше преизпълнена с копнеж, като дете, което си тръгва от първия си панаир.