Погледът му се спря върху очите й — хладен и гневен.
— Никога няма да се предадеш, нали?
— Не.
— Същата като баща си. — Лиъм й обърна гръб и извика някаква заповед. Моряците се покатериха по мачтите и корабът бавно започна да се завърта.
Катрин проследи с поглед как той се върна на щурвала. Каза си, че просто е справедлива към себе си и че няма значение, ако не е била справедлива към него. Лиъм беше пират, беше син на Шон О’Нийл. Сам бе избрал живота, който водеше, докато тя изобщо не беше избирала своя.
Но макар да знаеше, че е права, Катрин не можа да не изпита безпокойство, когато корабът най-после пое курс на юг. Нямаше никакви гаранции, че ще успее. Кралица Елизабет се бе държала мило с нея, но при първата им среща я бе обвинила в заговорничество и предателство. Как ли щеше да реагира сега? Катрин много добре съзнаваше, че може да бъде изпратена в Саутуърк и да остане там затворена като баща си до края на своя живот.
И в такъв случай нямаше ли да се окаже, че е било далеч по-добре да приеме предложението на пирата?
Два дни по-късно вече плаваха нагоре по течението на Темза към Уайтхол. Мисълта, че Лиъм ще закара пиратския си кораб право пред двореца на кралицата, шокира Катрин. Вярно е, че беше опростен пират и че бе натоварен лично от Елизабет да я придружи до Ирландия, но все пак постъпката му изглеждаше невероятно дръзка, предвид на това кой и какъв бе той. Излишно е да се споменава, че новината за пристигането им ги беше изпреварила. Още щом акостираха, бяха посрещнати от един от хората на кралицата, който ги информира, че Нейно величество иска да се срещне с тях незабавно.
Беше доста преди обяд и Елизабет още не бе слязла в залата за аудиенции. Катрин и Лиъм бяха принудени да чакат близо час пред вратите на покоите й, където тя още се обличаше. Катрин си повтаряше наум молбата си, като с всяка изминала минута ставаше все по-неспокойна и уплашена. Лиъм изглеждаше отегчен.
Внезапно вратата се отвори и на прага й се появи висок, тъмен, привлекателен мъж. Катрин го погледна веднъж, после още веднъж. След Лиъм това бе най-красивият мъж, който беше виждала някога. Той също я видя и също я погледна отново, после се усмихна и се поклони. Усмивката му се стопи, когато зърна Лиъм. Миг по-късно си беше отишъл.
Катрин се загледа след него.
— Кой беше този?
Лиъм я стрелна с очи.
— Робин Дъдли, графът на Лестър.
Катрин беше чувала всички истории за него. В първите години от царуването на кралицата се носеха слухове, че тя ще се омъжва за Дъдли, но вместо това Елизабет го бе предложила на своята братовчедка и съперница Мери — шотландската кралица. Мери бе отхвърлила мъжа, известен като любовник на братовчедка й, а самият Дъдли бе побеснял. Тогава Елизабет му бе дала титлата граф на Лестър, издигайки го до ранг, подходящ за брак с кралска особа, поради което се говореше, че предложението към Мери е било само повод кралицата да го удостои с благородническа титла и самата тя да се омъжи за него. Но оттогава бяха изминали години, а такъв брак така и не се бе състоял.
Въпреки това още от самото начало беше ясно, че Елизабет фаворизира Дъдли, че е влюбена в него и че двамата прекарват много време насаме. Или поне така се твърдеше. Когато се срещнали за пръв път, Дъдли бил женен за Ейми Робсарт и това изключвало възможността за брак, но след няколко години тя паднала по стълбите и си строшила врата. Съдът счел смъртта й за нещастен случай, но мнозина казваха, че зад цялата работа стоял Дъдли, чиято цел била да се освободи и да се ожени за кралицата. А други пък казваха, че самата кралица е планирала убийството заедно с него. Така или иначе, преждевременната смърт на Ейми бе направила брака между Дъдли и Елизабет невъзможен, защото да се оженят беше все едно да се самопризнаят за виновни в убийството й.
Тези, а и много други слухове бяха достигнали и до абатството Сен Пиер-Еглиз, защото кралските работи интересуваха всекиго и навсякъде, а особено пък дамите, изолирани в манастир. Самата Катрин никога не им беше обръщала кой знае какво внимание. Сега обаче, докато се взираше след Дъдли, тя прекрасно разбираше защо кралицата е влюбена в него. Но чак пък убийство? Катрин се бе срещала с Елизабет само два пъти, но усещаше, че това не е възможно.
— Още гледаш след него, Катрин, въпреки че той отдавна си отиде — каза студено Лиъм.
Тя трепна и се изчерви.
Лиъм гневно й обърна гръб. Катрин си каза, че е подло от нейна страна да бъде доволна от очевидната му ревност. В края на краищата тя не искаше нищо от него — нито ревността му, нито страстта му, нито любовта му, ако мъж като него изобщо бе способен да изпитва такова романтично чувство.