През тялото й премина ледена тръпка. Все още не беше късно да каже на Катрин част от истината, или дори цялата истина. Само че… не смееше. Чувстваше се като кукла на конци, която трябва да се подчинява на своите господари. И да вярва в Предопределението.
Тя се наведе над пергамента и започна да пише много внимателно, обяснявайки с най-големи подробности какво се бе случило току-що и какво се готвеше да направи Катрин.
Попечителят на Джулиет беше изпратил шестима мъже, които щяха да я придружат до дома. С тях пристигна и кратко писмо, в което Ричард Хиксли изразяваше неодобрението си от факта, че Катрин ще пътува с племенницата му. На Катрин не и бе трудно да го разбере. Джулиет беше богата английска наследница. Такава бе и Катрин, но беше ирландка. Не за пръв път се сблъскваше с английската надменност. Някои англичани възприемаха ирландците единствено като народ от диваци.
Това нямаше значение. Важно бе само едно — най-после си отиваше у дома. От месец насам времето се влачеше умопомрачително бавно. Катрин изгаряше от нетърпение да стъпи върху плодородната земя на южна Ирландия. Изгаряше от нетърпение да се прибере вкъщи, в замъка Аскийтън — здрава каменна крепост, построена в далечните средни векове на един от островите по река Дийл.
Манастирът се намираше на по-малко от половин ден път с карета от Шербург, където ги очакваше малкият кораб, с който щяха да прекосят Ламанша. Пътят към Шербург не бе оживен и часовете отново се провлачиха мъчително бавно. Но монотонността на краткото им пътуване бе нарушена към обяд, когато покрай тях мина група пътуващи артисти. Единият от мъжете беше опасно красив и доста самонадеян и дързък. Очите му не се откъсваха от Катрин. Искаше да се запознае с нея и бе повече от настоятелен. Тя се опита да не му обръща внимание, но беше поласкана и смаяна от интереса му. Накрая, явно демонстрирайки артистичния си талант, той изкриви лице в изражение на дълбока покруса, направи реверанс с украсената си с пера шапка и се отдалечи заедно с трупата.
Момичетата и техните придружители пристигнаха на пристанището и веднага се качиха на кораба. Мъжът, който водеше групата — сър Уилям Редууд, ги посъветва по време на краткото пътуване през пролива да останат в каютата си. После ги информира, че ще отплават на зазоряване и че ако вятърът е благоприятен, ще стигнат до Дувър още през нощта или най-много призори на следващия ден. Джулиет мило му благодари и двете момичета останаха сами в каютата си.
Катрин отиде до страничния люк и се взря в тъмните води на залива. Над пристанището бавно се спускаше здрач. Самотна бледа звезда блещукаше на небето. Тя се разтрепери от вълнение. У дома. Преди това бе само мечта. Скоро щеше да бъде реалност. Беше на прага на ново начало и нямаше търпение да срещне щастливото бъдеще, което несъмнено я очакваше.
Катрин спеше дълбоко, но изведнъж се събуди с вик. Бе сънувала пролетните ливади на Мънстър. В съня й Хю беше жив, а тя бе млада булка. Тръсна глава, за да прогони глупавия сън и едва тогава забеляза ярката слънчева светлина, която струеше през единствения люк на каютата. По нея разбра, че утрото отдавна е отминало. Корабът бе потеглил без нито тя, нито Джулиет да разберат. Катрин усети объркване и смътно безпокойство. Какво я бе накарало да се събуди така внезапно? И какви бяха тези странни, скърцащи шумове над главата й?
Тогава тя чу звук, който не бе чувала никога през живота си. Оглушителен гръм. Нямаше нужда някой да й казва какво е това. Веднага позна. Беше оръдие. Сърцето на Катрин замря. Тя се помоли на Исус, на Господ и на Дева Мария още да е заспала, още да сънува. Но се чу нов гръм, още по-близък и по-силен от предишния и Катрин разбра — о, мили боже! — че това не е сън. Господи, бяха ги нападнали!
— Джулиет!
Джулиет рязко скочи, а Катрин се завтече към люка, но не видя нищо, освен невероятно яркото зимно слънце, което висеше над безкрайното, изумително спокойно сиво море. Целият пейзаж навън създаваше илюзията за един идеален ден.
Отекна нов гърмеж, този път придружен с трясък на разцепено дърво. Катрин закри ушите си с ръце. Звукът я бе изпълнил с ужасяващото чувство, че някоя от мачтите се е прекършила и е увиснала през борда.
— Нападнати сме — изкрещя тя на Джулиет, която седеше в леглото си неподвижна и бледа като смъртник.