Елизабет изсумтя.
— Без съмнение момичето ти е устояло, защото е проявило повече здрав разум, отколкото си мислех, че притежава. Но тя е необикновено интелигентна, както се видя и от молбата й. Бях много развълнувана от нейното красноречие.
— Значи ще уважиш молбата й?
— Все още ми предстои да реша какво да правя с нея, но във всички случаи няма да е по вкуса ти. Не можеш да я имаш, Лиъм. — Тя впери поглед в него без да мига.
Лиъм я погледна също толкова непоколебимо. Но сърцето му се сви. Кралицата очевидно изпитваше ревност — грозна, змийска, отровна ревност. Трябваше да намери начин да привлече Елизабет на своя страна.
— Никога няма да й разреша брак с теб — както по политически, така и по социални съображения. Разбираш ли ме? — каза тя.
Той знаеше, че трябва да подбира думите си много внимателно.
— Никога не съм казвал, че искам да се оженя за въпросната дама.
— И няма да го направиш, нито ще се възползваш от нея по начина, по който мъжете са свикнали да се възползват от беззащитните жени. — Елизабет задържа поглед върху очите му. — Сега ние я защитаваме. И настояваме да престанеш да я преследваш. — Тя замълча, а когато проговори отново, тонът й се бе смекчил. — Може би след време ще намеря някой джентълмен, за когото да се омъжи. Това в никой случай няма да е лека задача, но щеше да бъде още по-тежка, ако се бе възползвал от нея и ако тя носеше дете от теб.
— Значи ще уважиш молбата й? — Не можа да сдържи гнева в гласа си.
Кралицата го изгледа остро.
— Казах ти, че не съм решила какво да правя с нея. Баща й е предател и разбойник, но аз много обичах Джоан Фицджералд. Заради Джоан изпитвам благоразположение и към Катрин. Ето защо реших да я оставя на служба при мен.
Очите на Лиъм се разшириха, но той успя да скрие въздишката си на облекчение.
— Катрин няма да бъде нещастна. Мисля, че ще й се отрази добре да прекара известно време в двора.
— Съгласна съм. — Елизабет му връчи запечатаното писмо.
Лиъм не счупи печата. Вместо това я погледна въпросително.
— Още едно разрешително за каперство. — Тя се усмихна. — Това ще те направи много щастлив, сигурна съм.
— И кого ще плячкосва сега „Морски кинжал“ с одобрението на Короната?
— Ще преследваш всеки, който се осмели да търгува или да подкрепя по какъвто и да било начин и с каквито и да било средства бунтовниците, водени от Фицморис.
Лиъм не каза нищо. Нито сянка от чувство не прекоси лицето му, не се изписа в сивите му очи. Никакъв знак на съгласие или на неподчинение.
— И ще нападаш всеки, който се осмели да подкрепя когото и да било друг, дръзнал да се бунтува срещу властта ми в Ирландия — довърши Елизабет със същия твърд тон.
Лиъм кимна и прибра писмото в джоба на плаща си. Когото и да било друг — друг, като Джералд Фицджералд. Значи играта наистина е започнала, помисли си той. Беше изиграл началния ход с отвличането на Катрин, а после и втория — с отвеждането й при баща й. Ответният ход на кралицата бе много по-точен и много по-предизвикателен.
— Не си ли доволен? — попита тя някак лукаво.
— Много съм доволен — промърмори Лиъм.
Наистина, независимо, че шансът бе против него и че залогът бе твърде висок, кръвта му препускаше с нетърпението и възбудата на расовите коне, изправени на стартовата линия преди състезание. Защото той беше определил целта си. Не само трябваше да има Катрин за съпруга, но и баща й трябваше да възвърне титлата и земите си. Първия път го бяха обвинили в заговорничество и предателство напълно безпочвено. Но ако сега му отправеха отново подобно обвинение, то щеше да е основателно. Налагаше се да действа предпазливо, като всички предатели.
— Добре — заяви Елизабет и оправи ръкава си. — Опитвам се да измисля подходящ начин, за да те възнаградя за всичко, което направи напоследък за мен — каза тя нежно, гледайки го в очите. — Аз завися от теб, Лиъм. Ти си моят златен пират.
— Ще бъда благодарен и на най-малката или дори на никаква награда, Бес.
— Всеки човек иска някаква награда. Не се бой да дойдеш при мен с молба, Лиъм. Ще я изпълня с радост.
Лиъм наклони глава. Когато му дойдеше времето, определено щеше да напомни на Елизабет за този момент.
— Благодаря ти, Бес.
— За нищо — отговори Елизабет. — Разрешавам ти да се оттеглиш, Лиъм.
Той се обърна. Внезапно пръстите й сграбчиха ръката му.
— Очаквам с нетърпение следващата ни среща — прошепна тя неочаквано.
Лиъм се поколеба само за част от секундата. Сетне стисна ръката й, наведе се и докосна с устни бузата й.
— Аз също. — След миг си беше отишъл.
Елизабет се загледа след него, свалила кралската си маска. В очите й пламтеше копнежът на млада девойка.