— Какво е това?
— Подарък от Лиъм О’Нийл — отговори той.
Пулсът й се ускори. Реши, че непременно трябва да отпрати мъжа заедно с подаръка, но вместо това каза:
— Можеш да го сложиш на леглото.
Когато прислужникът си замина, Катрин затвори вратата и спусна резето. После се втурна към леглото и разкъса евтината, безцветна опаковка. Отвътре се показа великолепна тюркоазена рокля с втъкани сребърни нишки. В пакета имаше още две рокли, също толкова красиви. Разбира се, към тях бяха прибавени и яки, шапчици, долни фусти и бельо. Катрин внимателно отмести дрехите встрани.
— Проклет да си, Лиъм! — прошепна тя дрезгаво. Преглътна сълзите си, после вдигна тюркоазената рокля пред гърдите си и зарови лице в меката коприна. Прощалните му думи кънтяха в ума й. Ти си моя. Моя. Моя…
Катрин пое дълбоко дъх. Все още стискаше роклята, но осъзна, че така ще я измачка, затова рязко се изправи и я изпъна върху леглото. Какво искаше да каже Лиъм с това?
Милостиня ли беше, щедрост ли, или и двете? А може би смяташе по този начин да я съблазни, знаейки как копнее тя за такива премени? Или просто искаше да докаже твърдението си — че е негова и следователно той ще я облича, както другите мъже обличат съпругите си? Дали още възнамеряваше да я направи своя съпруга?
Ако намеренията му бяха такива, Лиъм много грешеше. Катрин хвърли изпълнен с копнеж поглед към купчината дрехи. Знаеше, че не можеше да ги носи.
Не защото хората щяха да се чудят как може да се облича толкова скъпо и елегантно. А защото усещаше собствената си слабост, усещаше, че той е в състояние да я прелъсти, макар да бе далеч от нея.
Катрин огледа роклята, която й бе донесла Хелън и се почувства още по-зле. Тя бе ушита от просто кафяво кадифе. Някога вероятно е била много красива, но бе доста износена. Маншетите бяха избелели и протъркани, а подгъвът беше прокъсан. Тя въздъхна и преди да успее да се възпре, измъкна от купчината дрехи на леглото красива надиплена яка. Закрепи я към роклята си с треперещи ръце и се взря в малкото огледало над единствената маса в стаята. Така роклята изглеждаше много по-добре. Катрин си каза, че просто няма да мисли за това кой й е дал яката.
Тя махна резето на вратата.
— Хелън!
Прислужницата се появи.
— Госпожице?
— Моля те, опаковай тези дрехи и ги прибери някъде, защото аз няма да ги нося. — Гласът й не беше съвсем уверен.
Хелън кимна. После каза:
— Госпожице, граф Ормънд е долу в салона. Иска да поговорите.
Катрин се вкамени.
— Да му кажа ли, че сте заета? — попита Хелън със завидна проницателност.
Сърцето на Катрин отново подхвана забързания си ритъм.
— Не, не — каза тя. Докато слизаше надолу по стълбите, за да се срещне с графа, тя си повтаряше, че е глупаво да се страхува. Вече беше придворна дама на кралицата. А Ормънд освен дългогодишен враг на баща й, бе все пак и неин брат и със сигурност нямаше да й направи нищо. Поне не сега.
Преди да прекрачи прага на салона на долния етаж, Катрин се поколеба. Времето не беше студено и през прозорците се виждаха дами и джентълмени, които се разхождаха навън по алеите на кралската градина. Множеството прозорци на противоположната страна на салона гледаха към Темза, която гъмжеше от рибарски и товарни лодки, и към брега, където се разминаваха карети и тълпи от пешеходци. Самият салон също бе пълен с царедворци, които обикаляха напред-назад или се бяха събрали на малки групички и разговаряха.
Катрин видя Ормънд в същия момент, в който я съзря и той. Тя не помръдна, когато графът се отдели от група джентълмени и се насочи към нея. Изглеждаше по същия начин, както при последната им среща — висок, мрачен и внушителен мъж, облечен в тъмни, почти погребални дрехи. Не се усмихваше. Катрин още веднъж се опита да успокои разтуптяното си сърце, като си напомни, че са роднини.
Ормънд я хвана под ръка.
— Искам да говоря с теб, Катрин — каза той и я поведе обратно натам, откъдето беше дошла.
Тя се бе вцепенила, но се опита да се отпусне.
— Какво има, милорд?
Отново никаква усмивка.
— Искам да поопозная сестра си.
Катрин се почувства неловко. Спомни си предупреждението на Лиъм да не се доверява на никого в двора.
— Какво е това — внезапна привързаност към отдавна загубени сестри? — попита тя, като се постара да не прозвучи грубо.
Тръгнаха след една двойка по протежението на дългата галерия. Ормънд още я държеше под ръка.
— Мисля, че да.
Тъмният му поглед срещна нейния. Едва сега Катрин намери сили да се освободи от ръката му. Той искаше нещо от нея, но тя не можеше да разбере какво.
— Щастлива ли си, Катрин, че ти оказаха честта да станеш придворна дама на кралицата?