— Да, щастлива съм — усмихна се Катрин. — Благодарна съм за тази чест. Макар че…
— Макар че какво?
— Макар че все още се моля кралицата в крайна сметка да удовлетвори молбата ми.
— Молбата ти?
Погледите им отново се срещнаха.
— Молбата ми да се омъжа.
— Значи не скърбиш за Хю Бари?
Катрин трепна.
— Милорд, Хю дълга години беше мой годеник и аз бях щастлива. Когато разбрах, че е загинал при Афейн, аз бях покрусена и моята мъка бе една от причините да ме изпратят при сестрите във Франция. Щом се върнах в Саутуърк, с голяма радост разбрах, че Хю е жив. — Тя стигна до портрета на крал Хенри VII и се спря.
— Но? — Ормънд стоеше малко зад нея.
Тя хвърли поглед назад към него.
— Много се наскърбих, когато разбрах, че съдът е обявил годежа ни за невалиден. Но видях у Хю такива черти, каквито не бях предполагала, че притежава. — Катрин стисна зъби. — Нека просто да кажа, че се радвам задето в края на краищата няма да се оженя за него.
— Какво направи той? — попита Ормънд.
За неин ужас очите й се насълзиха при спомена за грубия му опит да я изнасили. Тя поклати глава.
Ормънд я гледаше.
— Какво направи той, Катрин?
Катрин срещна мрачния поглед на брат си.
— Той не е… не беше джентълмен. Но пък и аз също вече не съм дама.
Ормънд продължаваше да я гледа без да мига.
— Съжалявам — каза той накрая. — Предполагам, че не е лесно да изгубиш всичко, което си имал.
Тя се обърна с лице към него. Не беше сигурна дали й съчувства или не.
— Ако съжалявате, милорд, тогава сигурно можете да ми помогнете.
Един мускул на челюстта му трепна. Не й отговори.
Катрин застана нащрек. Този мъж бе истинска загадка.
— Твърде много ли искам? От собствения си брат?
— Имам чувството, че още не си започнала да казваш какво искаш — заяви Ормънд.
— Съжалявам, че го споменах. Извинете. — Катрин се обърна да си ходи. — В крайна сметка ми се струва, че нямам нужда от помощта ви. — Сега вече знаеше, че въобще не го е грижа за нея.
Но ръката му я задържа. Той я обърна отново с лице към себе си и промълви меко:
— Много приличаш на майка ни.
Тя се сепна.
— Не говоря за физическата прилика, която е голяма. — Ормънд се намръщи. — Джоан не знаеше кога да си държи езика зад зъбите. Беше винаги пряма. Пряма, решителна и интелигентна.
— Това ласкателство ли е?
— Може би. Ако се стремиш да бъдеш жена като нея. — В гласа му се прокрадна горчивина.
— Разбира се, че искам да бъда като нея — почти изкрещя Катрин.
— Нима? — Сега вече звучеше жлъчно. — Имаш ли изобщо представа за какво говориш? Джоан беше силна и умна, но предизвика най-големия скандал на своето време, като започна аферата с баща ти.
Думите му я засегнаха.
— Тя е мъртва, а вие охулвате любовта им.
— Любов? — Той се засмя. — Баща ти беше момче, когато Джоан започна да мисли за брак с него — скоро след като почина баща ми. Наистина, за да бъде спряно това, тя набързо бе омъжена за сър Брайън. Но веднага щом сър Брайън се разболя, майка ни започна да кръстосва страната с баща ти, който бе само на осемнайсет, по-млад дори и от мен. Джоан беше с двайсет години по-стара от него. Където и да отидех, чувах за тяхната любовна история. Джоан го придружаваше открито навсякъде — на лов из Мънстър, на панаира в Голуей; понякога дори гостуваше в Аскийтън. Това беше скандално, огромно неуважение не само към умиращия сър Брайън, но и към самата нея, графинята на Ормънд, както и към мен и братята ми.
Катрин знаеше за огромната разлика във възрастта на родителите си, но никога не се бе замисляла върху това. Много вдовици се омъжваха повторно за по-млади мъже. Сега обаче почувства болката на Том Бътлър.
— Колко трудно трябва да ви е било — каза тя. Не можеше да не бъде шокирана от недискретното поведение на майка си, но и не можеше да не изпита гордост от желязната и воля и отказа и да се подчини на условностите в обществото.
Бътлър я погледна остро.
— Много повече от трудно. Враждата между Ормънд и Дезмънд съществува от поколения и връзката на майка ми с наследника на Дезмънд беше жесток удар срещу мен, беше — и все още е — непростима.
Катрин вирна брадичка.
— Тя много обичаше Джералд, независимо от възрастта му. Било е брак по любов.
— Да, обичаше го — каза мрачно Ормънд. — И това също бе непростимо.
Тогава тя усети, че е надникнала в самата душа на този потаен мъж.
— Тя обичаше и вас — извика Катрин, изпълнена със съчувствие към него. — Бях малко момиче, но си спомням момента, когато баща ми събра хората си, за да ги поведе срещу вас. Помня как майка ми плачеше от страх за вашата безопасност! Помня, че не се подчини на баща ми и препусна след него и армията му, която се готвеше за война с вас.